Ерик Уайнър е журналист, писател и пътешественик. Автор е на световните бестселъри „География на блаженството“, „Човек търси Бог“ и „География на гения“, които са преведени на над 20 езика в милионни тиражи. Най-новата му книга „География на мъдростта“ беше издадена у нас от издателство „Фабер“ два месеца преди премиерата й в САЩ, която ще бъде на 12 май. Как си представя той света след коронавируса в интервю на БТА.
Снимка Bill O’Leary, https://ericweinerbooks.com/
Ще бъде ли светът по-друг след КОВИД-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?
Светът ще бъде същият и същевременно различен. Осъзнавам, че звучи като уклончив отговор, какъвто може да чуете от политик или философ. Нека обясня.
Светът ще бъде различен с това, че ще сме преживели катастрофа с исторически размери. Ще въздъхнем с общо облекчение. Известно време ще се страхуваме и притесняваме дали ще ни ударят коронавирусът или друга пандемия, но това ще отмине. И ще бъде заменено от сериозна преоценка на това какво означава да бъдеш човек в 21 век. Какви са нашите приоритети? Какво има значение и какво не? Къде сме изгубили пътя си и как да си върнем отново посоката? Мисля, че ще видим някои сериозни търсения на душата: под формата на засилен интерес към религиозния живот или психологията, или просто като тихо самовглъбяване.
Светът ще бъде същият, тъй като хората имат огромна способност да забравят. Понякога това е проблематично – тези, които пренебрегват уроците на историята, са осъдени да я повтарят, както се казва. Но забравянето също може да бъде и полезно, терапевтично. Когато хората претърпят голяма травма, като например тежка автомобилна катастрофа, те често не си спомнят какво се е случило. Това е начинът на тялото и ума им да ги предпазят от преживявания, твърде травмиращи, за да бъдат понесени. По същия начин и ние ще забравим най-лошото от пандемията. Ще забравим клаустрофобията на карантината; ще забравим икономическата болка от изолацията. Това, което не бива, което не можем да забравим, е изгубеният живот: бащи и майки, сестри и братя, отнети от нас твърде рано. Този вид болка отшумява с времето, но никога напълно не изчезва.
Това са невидимите рани, за които не се говори много.
Всички са ориентирани към видимите промени: маските за лице и следите, оставени от тях, неузнаваемите градски пейзажи, онлайн образованието. Най-важните промени обаче са невидими и те са тези, които са с най-голямо значение: колективната скръб, да, но и смирението. Мислехме си, че сме „царят на планината“ с нашите смартфони и самоуправляващи се автомобили, а бяхме свлечени на колене от невероятно примитивна „форма на живот“ (учените не са единодушни дали вирусите всъщност са живи). Това е, както казах, водещо ни до смирение – по един добър начин, надявам се.
Може ли да предвидите какви конкретни промени (политически, социални, икономически, културни, комуникативни) ще настъпят в глобален, национален, професионален и личен план след края на пандемията?
Изключително трудно е, а и самонадеяно да се правят конкретни прогнози за това как ще изглежда светът след пандемията. Все още сме в средата й. Но се гордея с това, че съм малко самонадеян, така че:
Политически: Ще се върви към отмяна на властовата хватка, затегната от лидерите – от Унгария до САЩ. След като животът се върне към „нормалното“, гражданите ще поискат техните политически права да бъдат възстановени изцяло.
Икономически: Общоприетото мислене е, че дори и след като коронавирусът е изчезнал, животът ни ще продължи да се пренася онлайн. Всичко от работа до поклонение, от образование до медицина, ще се провежда виртуално. Не съм съгласен с това. По-вероятен е противоположният сценарий: преоценка и връщане към разхвърляния, старомоден „реален свят“. Липсват ни реалните пространства, копнежът по тях кара сърцата ни да се разтуптяват. Видяхме как изглежда атомизираното, дигитално съществуване и на нас (повечето от нас) не ни пука за него. Така че, очаквайте възраждане на аналоговото.
Културни: Прогнозирам възраждане на художествения и културен живот. Факт е, че не сме много добри в прогнозите как ще изглежда животът след бедствие. Предполагаме, че страхът ще властва, а не вдъхновението. Всъщност ще изригне всичко, което е било задържано. Ще се излее в обратното на това, което сега се случва. Черната смърт на XIV век е последвана от италианския Ренесанс. Испанският грип от 1918 г. е последван от десетилетието на „Бурните двадесети“. Същото, според мен, вероятно ще се случи и сега, след като пандемията стане история.
Социални: Важна променлива величина, която трябва да наблюдавате внимателно, е доверието. Доверието е една от най-важните съставки в рецептата за щастие. Просто казано: щастливите страни имат по-високо ниво на доверие между хората от нещастните. Коронавирусът обтегна тези връзки на доверие, но и ги укрепи по някакъв начин. Това е по-скоро надежда, отколкото прогноза, но мисля, че ще излезем от пандемията, доверявайки се не по-малко, а в по-голяма степен един на друг.
Каква е метафората на болестта и трябва ли да се търсят в появата й морални уроци?
Болестта, според мен, е метафора за състоянието на човека. Крехки сме. Уязвими. И най-вече, взаимозависими. Няма къде да се изолираме и скрием. Да, заможните можеха да си позволят определени предпазни мерки (като работа от вкъщи), които обеднелите не можеха, но и това не беше гаранция. Имайте предвид, че във Великобритания и принц Чарлз, и премиерът Борис Джонсън са сключили договор с Covid-19. Едно общество е толкова здраво, колкото е най-малко здравият му гражданин. Мисля, че винаги сме знаели това на някакво ниво на съзнанието. Пандемията просто ни го припомни. Така че, колкото и да се колебая да кажа, че има нещо „добро“ в пандемията, мисля, че тя дава възможност да си спомним нещо, което винаги сме знаели: че всички сме заедно във всичко.
От БТА
0 Коментара