Илиян Любомиров работи думи. Пише стихотворения, разкази, реклами, сценарии, късметчета за кафе и трибуквия по далечни места. Определя себе си като баща и всичко останало. Познаваме го отдавна. Добро момче e.
Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Светът си е супер, ние страдаме за себе си, за начина си на живот, за придобивките и привилегиите, които загубихме или отложихме. Което са лигавщини, защото просто не сме помирисвали война от 3 поколения и 2 месеца на дивана ни се струват като свръхжертва.
Мазохистично харесвам настоящите форсмажорните обстоятелства, защото те са лакмус кой какъв е, колко струва и за какво е тук. И ме накараха да спра и да се замисля какво правя. Дали е това, което желая, или това, което трябва. Накараха ме и да се стегна и да не мрънкам за дребни проблеми. Оцених здравето. И се убедих, че ако имаш за какво да живееш, почти всяко „как“ е приемливо.
Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?
Ще ми се да можех да кажа, че изкуството ми спасява душата, но това би било лъжа към този момент. Последните 2 месеца работя средно по 12 часа дневно и не успях да усетя нищо от изолацията. И нека това не звучи като оплакване, знам колко хора изгубиха работата си, просто нямам време да бъда тъжен. Нямам и свободата на съзнанието да чета с удоволствие, камо ли да пиша или поне да изгледам един филм от началото до края. Моят кураж за утрешния ден е синът ми Александър. Разтапя ме, когато се затича с протегнати към мен ръце. Когато го вдигна и той се сгуши в мен, всичко ми минава.
А спасение и утеха намирам в обятията на Пипи. Извънредното положение изисква извънредно обичане.
Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?
Отне ми неща, които считах за напълно естествени – прегръдката и целувката. Сега при всяка среща правим сложни хореографии с лакти, което може би е чаровно, знам ли. И малко се страхуваме един от друг. Гледаме се вражески. Преминаваме по отсрещния тротоар.
И парадоксално с това усещам, че станахме по-близки. Защото общите трудности сближават. Макар да съм живял доста време навън и да съм обиколил насам-натам, не си давах сметка какво означава „малък свят“. А той се оказа точно такъв – един човек яде прилеп на 10 000 км от теб и след 3 месеца ти оставаш home office. Разбрах колко свързани са и нациите, и бизнесите, и хората. И това ми помогна да оценя повече работата, усилията и уменията на другите, които познавам и най-вече не познавам.
Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?
Да, от Явор Гърдев – не бива да бъркаме живота с начина си на живот. Важи и глобално, и персонално.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Не ми се ще да се променят представите ни за добро и лошо. Надявам се извънредната ситуация да задейства някакви чекмеджета в съзнанието на всеки що-годе осъзнат, но вечно бързащ човек. И да му припомни, че от правенето на добро се чувстваш добре и vice versa. Ех, чувам в главата си как Богдана Карадочева запява „Дано“.
А ще ценим ли повече свободата и свободите си?
Ние не познаваме свободата, за да я ценим повече или по-малко. Свободата не е да можеш да отидеш в парка или до морето уикенда. Свободата изисква усилия. Ежедневни при това, за да бъде гръбнакът изправен. А аз имам усещането за наведена нация. Отвратена, апатична, примирена и невярваща вече в нищо. Кютаща, минаваща метър, пишеща единствено статуси, играеща на дребно и страхуваща се от диктатори и бухалки. Просто птиците, родени в клетки, мислят, че летенето е порок.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
По-бавен и по-загрижен, може би. По-близко до Земята – до планетата и до почвата. Произвеждащ повече смисъл и консумиращ по-малко излишества. С по-малко его. Отново без граници. Човешки свят си представям, в който смъртта никога не става статистика. Но май отидох прекалено далеч. За начало ще е страхотно, ако просто започнем да се поздравяваме по стълбите, да си хвърляме боклука в кошчето и да даваме мигач.
Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?
Нека звучи What a wonderful world на Луис Армстронг, докато четем Фотев, загледани в картина на Генко Генков.
И най-хубавото е, че не трябва да чакаме утрешния ден.
0 Коментара