Ирина Атанасова е асистент по комуникации в Mental Health Europe (MHE), неправителствена организация за психично здраве в Брюксел. Създател и директор е на фондация „Кожа-платформа за психично здраве“, която функционира на доброволчески принцип и се бори със стигмата върху психичното здраве. Завършила е българска филология в София, магистратура по психология в Лондон и комуникации в Брюксел. Половината от времето живее в Белгия, а другата половина в Германия.
Страхът от коронавируса и световният локдаун промениха и общуването ни, най-малкото заради физическите ограничения. Какви опасности за ума и душата крие това променено общуване?
Пандемията Ковид-19 в действителност постави много предизвикателства пред психичното здраве на всички, не само в България, а в целия свят. Докато страните влизаха и излизаха от локдаун, много хора се сблъскаха с безработица, изолация, стрес, тревожност и загуба на близки хора.
Преди пандемията хората, страдащи от психични разстройства в Европа, начисляваха 84 милиона. През последната година и половина тази бройка расте. Броят на хората, които страдат от депресия се е увеличил с над 60% (63.5%). Броят на тези, живеещи с тревожност – със 73%, а проблемите със съня са скочили с една трета.
На фона на тези тревожни данни обаче, не може да не обърнем внимание, че темата за грижата за психичното здраве е по-популярна от всякога. През първия локдаун успяхме да съберем контакти на над 120 психичноздравни специалисти в цялата страна, които предлагаха консултации про боно в продължение на месеци. Като че ли пропорционално на психичния дистрес видяхме и ръст на доброволчеството и съпричастността.
Ще може ли скоро без риск да правим нещата, които обичаме, да се прегръщаме без страх. Ще открием ли нов смисъл? Или ще се затворим още повече?
Това, разбира се, много зависи от естеството на нещата, които обичаме да правим. Има хобита и занимания, които носят риск, независимо от епидемичната обстановка, и ние избираме да поемаме дози премерен риск, за да им се насладим. Вероятно ще ни се наложи да съблюдаваме някакви противоепидемични мерки още известно време и на прегръдките да гледаме с недоверие. Но паралелно с това, се учим и да откриваме нов смисъл всеки ден, с всяка крачка към адаптацията към новите изисквания, която поемаме. Да, в действителност, много хора бяха тежко засегнати от пандемията, особено децата, хората със съществуващи
психични разстройства и хронични заболявания,
безработните и хората в институции. Но нека не забравяме, че времето, в което живеем, позволи на голяма част от работещите да продължат работа от вкъщи, при хипотетичната алтернатива да прекъснат работа изцяло. Технологиите ни позволиха да останем във връзка с близките си и вероятно много по-често и качествено, отколкото при други условия. Контактът с другия, принадлежността и утвърждаването са основни човешки потребности и ние няма да спрем да ги търсим, нито те ще спрат да ни носят радост.
А какъв е мащабът на невидимите последици от това променено общуване?
Все още не можем да кажем какви са последиците от намаленото общуване в реално време и с ограничен физически контакт, нито техният мащаб. Това, че тези ограничения в общуването бяха наложени като външен фактор (а не лично избрани), допринася за повишаването на психичния дискомфорт. Специалистите предупреждават за идваща вълна от посттравматично стресово разстройство, както и депресивни и тревожни разстройства. Те обаче не са продукт изцяло на промяната в общуването, а на комплексна амалгама от генералната несигрност,
страха от зараза, тревогата за близките,
загубата на любими хора, финансовата нестабилност и пр.
Групата, при която се говори с най-голяма тревога за тези наложени промени в общуването, са децата, които имат особено голяма нужда от общуване в общност от връстници, както разбира се и от обучение, което да не протича пред десктопа. Но тези предизвикателства са общовалидни за всички деца и ключова роля тук ще изиграе нагласата към тяхното преодоляване, особено в непосредствената им среда, у дома. Важно е да изнесем фокуса към крайните цели и позитивите, а не да заключим невъзможностите и потенциалните негативи.
А кои са най-важните „ключета“, които са ни нужни, за да се справим с начина, по който пандемията засяга всичко?
Важно е да останем свързани един с друг и да не изпадаме в пасивност. Светът, в който живеем, се променя ежедневно, ежеминутно. Пандемията изигра роля на катализатор на тези промени – много процеси, които вече бавно се случваха, станаха част от ежедневието ни само за няколко месеца. Срещи пред компютъра – с колеги, със здравни специалисти, с терапевти, консултации, дигитализацията на бизнеса, обучителни апликации и още – всичко това се случва паралелно на страха и тревогата. Започнахме да говорим все по-често за психично здраве и търсим и споделяме начини как да се грижим за емоционалното благосъстояние на себе си и близките си. Това само по себе си също е ключ към справянето.
Тази криза предизвика страх. Колко дълго ще продължи той да е наш спътник? И как да го опитомим?
Страхът носи дискомфорт и ние естествено се опитваме да се отървем от него – да го надвикаме, да го игнорираме, да замръзнем в очакване той да си тръгне, отегчен от нашата неангажираност. Той обаче има функцията да ни съхрани, като насочи вниманието ни към опасността, която е надвиснала над нас. Той е този, който ще ни приведе в режим на спазване на противоепидемичните мерки, ще ни накара да помислим, преди да изложим себе си или близките си на потенциална опасност от заразяване. Разбира се, можем да го опитомим, като го нахраним с надеждна информация, без да преяждаме с нея. Когато знаем какви са стъпките, които може да предприемем, за да се предпазим от опасността, тогава страхът отстъпва място на информираността.
Ако времето на пандемията е време за размисъл, пренареди ли това време личната ни матрица на живота?
Струва ми се, че това също е строго индивидуално и зависи от нагласата на всеки един от нас към житейските ни преживявания. За тези, които са склонни да търсят смисъл и да извеждат изводи, тази криза е възможност да изхвърлят старите и непотребни механизми за справяне и да усвоят нови, да се актуализират, да прочетат, да научат, да споделят. Тези хора, за които това не е приоритет и не търсят поводи за вглеждане в себе си и взаимовръзките в живота, вероятно ще продължат по пътя си без особено пренареждане.
А променихме ли усещането си за това кои наистина са важните неща?
Епидемията ни показа, че психичното ни здраве е по-важно от всякога, а то е зависимо от широка комбинация от социални и икономически фактори, дори от фактори, касаещи околната среда. Като хора, имаме общата отговорност да се грижим както за собственото си психично здраве, така и да подпомагаме близките си. Тази обща отговорност включва и националните правителства и паневропейски институции. Психичното здраве трябва да бъде в сърцето на всички политики, особено тези, касаещи възстановителният план.
Какви рани и белези ще остави у човечеството тази криза? И кои са най-важните поуки за бъдещето?
Надявам се, че вместо рани и белези, ще остави уроци и пренаредени приоритети. Това не е първата криза, с която човечеството се сблъсква. Може би няма и да е последната в нашето време. Но ние имаме в колективната си история толкова много победи над толкова страшни природни катаклизми и човешки грешки. И въпреки тях или пък заради тях, креативността и човечността триумфират. Нека си спомним концертите от балкони в Италия, или всички акции в подкрепа на медицинския персонал на първа линия по света, или доброволните грижи за възрастни хора – те се случват и у нас, въпреки склонността ни да ги омаловажаваме и игнорираме. Колко по-често от преди се чуваме с възрастните си роднини или се питаме „Как си?“ и наистина търсим отговор? Нека прегърнем тези прояви на човечност и състрадание, за да позволим на раните да заздравеят.
В какво ни превърна пандемията и всичко, което засяга тя – в по-силни и солидарни хора, в по-егоистични и самотни индивиди, или…?
Надявам се, че ни е превърнала в по-състрадателни хора, като ни показа, че алтернативата е да сме самотни индивиди.
0 Коментара