Мадлен Алгафари: Ако бързо научим уроците, бързо ще си отиде и учителят с корона

Мадлен Алгафари е психотерапевт, писател и преводач. Автор е на книгите „Мира нямам“,  „Вяра имам“, „Всички можем да летим“, „Приказки за пораснали деца“, „Глад за истински неща“, „Как да се разболяваме качествено“ и др. Член е на Българската асоциация по психотерапия, на Европейската асоциация по психотелесна терапия, на Управителния съвет на Института за психотелесна терапия, главен редактор на световното списание по психотелесна терапия IBPJ, издавано от Европейската и Американската асоциации по психотелесна терапия.

Снимка Силвия Димитрова

Бяхме под „домашен арест“ почти три месеца заради пандемията. Как се справяте лично ти и твоите близки с тази нова ситуация?

Аз работих двойно. Дъщеря ми – също. Радвах се, че четиримата сме заедно, защото скоро ще излетят от гнездото децата и ще е по-рядък този шанс. Добре ми беше, че стоях у дома. Намерих време да се погрижа и за отлагани неща вкъщи. Дадох си сметка колко още имам нужда да съм домашна жена и си обещах да не го забравям.

Какви са наблюденията ти като психотерапевт – как се справят различните хора с този съвършено нов набор от емоции, усещания, мисли, които ни поднесе ситуацията?

Едни бяха уплашени, други – много гневни, че им се налагат забрани, трети – много доволни, че някой друг им е взел решението и са останали у дома, без вина. Много от хората, с които общувам, са обнадеждени, че се случва по-мащабно пробуждане отвсякога и че много истинни отговори ще изплуват в живота и много заблуди ще отпаднат.

Кой от всички дискомфорти, които чувства човек днес, е най-опасен за личното и колективно душевно здраве – страхът, гневът, мъката, безпокойството, безсилието, усещането за загуба на права и свободи…

Страхът е най-разболяващ. Гневът може да бъде вентилиран. Страхът блокира имунната система, блокира критичното мислене, не позволява мащабно гледане на цялостната ситуация. Страхът е обратното на любовта, която лекува.

А от какви човешки запаси имаме нужда – от състрадание, от търпение, от смирение, от рационализация…

Всичко в живота е нужно като опитност. Първо е нужно страдание, за да сме способни след това и на състрадание. Търпение също е нужно. Големите трансформации имат нужда от време. Неслучайно „пациент” означава търпелив. Смирение също е нужно, защото арогантният стремеж на човека да контролира всичко и да се преживява като последна инстанция го води към сигурна гибел, защото е неосъзнат. Затова най-нужният ресурс е осъзнаването. То обаче, за да бъде постигнато, е нужно притихване, защото вътрешният глас, който знае отговорите, може да бъде чут в тихото.

Как „излизаме“ от принудителната изолация – по-силни и сплотени; по-мразещи другите – тези, които не са от „нашите“, не мислят като нас; по-уязвими; по-мъдри; по-смирени, по-самотни, по-човечни или?

По-всякакви излизаме. Пак всичките изброени са верни. Обобщаването не е мъдро нещо. Някои ще са по-озлобени, други – по-пораснали и осъзнати. Аз само се моля последните да са повече и затова и толкова интервюта дадох през тоя период с риск да се преекспонирам, защото искам да стигне до повече хора съзнанието за личната отговорност и избор какви да бъдем, който във всяка секунда правим.

Ясно е, че скоро няма как без риск да правим нещата, които обичаме, да се прегръщаме без страх. Имаме нов начин на общуване най-малкото заради ограниченията за физическия контакт между хората. Какви опасности за психиката крие това променено общуване?

Докосването е най-бързият и мощен антидепресант и успокоително. Липсата му води до тревожност и напрежение. Надявам се да започнем повече да се докосваме в преносния смисъл – повече да разбираме душите си, да сме по-емпатийни, толерантни и експресивни, за да компенсираме временната липса на физическо докосване. Колкото по-бързо научим уроците, толкова по-бързо ще си отиде учителят с корона.

Милиарди хора са обзети от всички възможни тревоги, а най-силният страх, който поражда вирусът, е свързан със смъртта. Но пандемията оставя и други белези, някои невидими не само върху света, какъвто го познаваме, но и върху вътрешния ни психичен свят. Кои последици са най-тревожни? И кои ще носим най-дълго с нас?

Най-лошото би било да не си зададем въпроси и нищо да не променим от предишното битие. Тогава със сигурност ще се повтори ситуацията-учител. Дори по-сериозно ще се повтори. Това е вселенски закон. Аз се надявам да останат белези. Белезите ни припомнят уроците. А именно, че се нуждаем от израстване. Ако няма да порастваме, значи трябва да умираме. Тогава смъртта е сигурна. Докато имаме да растем, животът има смисъл. Затова най-правилното нещо в живота са грешките. Въпросът е какво правим с тях, как ги ползваме. А страхът от смъртта идва, за да ни покаже качеството на живота, който водим. Дали това е животът, който искаме да имаме?

Според твои колеги, ще има скок в тревожните разстройства. Как тези тревожни хора да лекуват душите си?

Ще има и скок в търсенето на психотерапевтична подкрепа. Всички терапевти призоваваме към това от години, много преди пандемията. Защото психотерапията е доброволният и по-безболезнен път към осъзнатостта и израстването. Всеки има личен лекар, зъболекар. Ако всеки можеше да работи осъзнато с помощта на компетентен специалист и за здравето на душата си, светът отдавна щеше да е много по-добро място.

А тревожността и всички болести изобщо, имат своя смисъл. Простички неща, които намаляват тревожността (но не променят причините за нея!) са дълбокото дишане, отвличането на вниманието, физическата активност, споделянето, контактът с природата, прегръдката, смяната на гледните точки. Но дълбинната работа с професионален терапевт само може да позволи радикалното й преодоляване, когато тя е в свръхдоза.

А какъв съвет би дала на родителите? Децата са едни от най-засегнатите от кризата, но като че ли най-малко обръщаме внимание на детската психика.

Децата са функция на родителите си. Ако родителят е спокоен, и детето ще е спокойно. Ако родителят е по-осъзнат, и детето ще има шанс да расте по-осъзнато, а това означава и по-здраво и щастливо. Но първо е важно родителят да е пораснал.

На теб лично какво ти даде и какво ти отне тази социална и физическа изолация?

Отне ми от бързането, от напрежението, разбира се, и от живите срещи. Даде ми повече време да съм с най-близките си, да усетя с още по-голяма сила колко се обичаме с Нидал, с децата, с родителите ми, сестра ми и семейството й. Даде ми възможност да видя някои хора в нова светлина. Да стоя на двора, да си садя и плевя градината, да правя йога, да си подредя книгите, да си пиша следващата книга – „Тихоспирка“. Даде ми надежда, че най-после много хора чуват това, което тръбя във всичките ми предишни книги, особено в „Как да се разболяваме качествено“.

Ако приемем, че това, което се случва, е следствие от друго, по-голямо, кой урок не сме успели да научим?

Урокът е: какво точно е хуманност. Защото хуманизъм, макар и парадоксално, стана символ на насилие, деструктивност, емоционална и духовна  неинтелигентност, неосъзнатост, властова невроза, емоционална чума и глупост, върховна глупост. Хуманизъм би трябвало да е точно обратното по своя смисъл. Ако не го научим най-после, ще платим още по-страшна цена!

А кой е урокът, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?

За себе си – че съм зажадняла за домашност! А за света – че да се мислим за много оправни и всезнаещи, е крайно арогантно, след като един микроскопичен враг ни постави в ситуация, в която всеки час се чудехме какво точно да правим и действахме на принципа „проба-грешка“. Слава Богу, разбрахме, че сме по-малки от един вирус, който е дошъл да ни научи да станем по-големи от себе си.

Ако времето на изолацията е време за размисъл, пренареди ли то твоята лична матрица на живота?

Да, реших, че в скоро време поне супервизиите на студентите ми ще ги правя от вкъщи. Че ще съм по-усърдна в йога практикуването. Че времето ми за тишина ще е по-напред в йерархията от ценности. В моята матрица „Залудо работи, залудо не стой!“ беше на много предно място. Вече избутвам тоя принцип назад.

А как изглежда през твоите очи бъдещата матрица на света?

Като виждам каква лавина изведнъж заля института ни от желаещи да специализират психотелесна терапия, си позволявам да мечтая и да вярвам, че все повече хора ще си дават сметка, че няма физично здраве без душевно здраве и обратното. Това ме радва. Пробуждането е в ход! Има смисъл във всичко случващо се. Тъжно е само, че не волята, а неволята трябваше да дойде да ни го покаже. Но и последното е урок. Всеки има свободата да избере да го помни или да го забрави, т.е. свободата да избере да е здрав и щастлив или болен и нещастен.