Д-р Маргарита Желязкова е родена в Пловдив, израства в Елхово, в семейството на основателите на Етнографския музей. Завършва философия в Софийски университет, специализация по Философия за деца в Монтклер, САЩ, политология в университета Рътгерс, САЩ. От 1993 г живее в Нидерландия. Работи като консултант, изследовател и преподавател в областта на управлението на образованието и науката, политическото и гражданско образование и участието на гражданите в управлението; квалификацията на преподаватели за средното и висше образование. Член е на Общинския Съвет в град Енсхеде от 2018 г., от партията D66. Ето какво разказва тя пред Либерален преглед.
Една от най-важните дискусии в сегашното българско обществено пространство се върти около търсенето на подходящия баланс между индивидуалните права и необходимостта от ограничаването им в моменти на криза, каквато е сегашната епидемия. Чуваме, че решенията в различните страни по света са много различни. Особено интересно е да видим как се решава този проблем в една от най-стабилните и либерални европейски демокрации, Нидерландия. Би ли се опитала да резюмираш обществения консенсус по тази тема в страната, където си активно ангажирана? Кои са най-важните му особености?
Хората умират, те взели да ми правят интелектуални анализи!
А дядо Вазов друго е казал:
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът…
Та по тази причина, да ви разкажа как виждам нещата в Нидерландия и от Нидерландия. Много небивалици прочетох напоследък, даже ми се случи един да ме заплашва, че поради нашето холандско безхаберие щели да загинат българските мигранти!
Още в началото на годината шефката на отдел „Борба с инфекции“ в тукашната регионална болница се оттегли от други занимания, защото започна да работи по 12 часа на ден. Знаеше се, че идва буря. Имаше си сценарии, хората се подготвяха.
След което започнаха да идват тревожните картини от Италия. Хората се подготвяха, без паника. Започна разяснителна работа по места, по училища, по организации. Сформира се кризисен щаб, с холандския вариант на Мутафчийски. Без генералска униформа обаче и без брифинги през пет минути.
Започна и медийната вълна, която натягаше обстановката: обвинения отвътре и отвън заради липсата на „адекватни мерки“. Обвиненията отвън дойдоха от най-различни страни, няма да се спирам на тях, защото са обект на друг анализ. Обвиненията отвътре дойдоха от „обичайните заподозрени“ – Вилдерс, Бодет и последователите им. Вдигнаха вой до небесата, поискаха да се затворят границите, правителството, училищата, абе въобще всичко да се затвори!
Правителството обяви мерки и апелира към здравия разум на хората – мийте си ръцете, не се здрависвайте. Обясняваше се още от самото начало, че вирусът може само да бъде забавен, а не спрян; че целта на всички мерки е да не изгърми здравната система от претоварване, че пълната карантина няма да има смисъл. Училищата продължаваха да работят. Затвориха ги под натиск „отдолу“ въпреки мнението на експертите, че това е пресилена мярка и ще доведе до големи проблеми в обществото. Междувременно пламна провинция Брабант, най-вече заради карнавала, макар че по най-нови данни заразата вече е била там поне от месец.
Засилиха мерките, като апелираха към здравия разум, чувството за отговорност и солидарността. Едновременно с обявяването на мерките обявиха и пакет мерки за подпомагане на бизнеса, особено в засегнатите сфери. Това внесе нужното спокойствие и хората почнаха да спазват правилата и да се справят в движение.
Премиерът Руте държа реч, която беше приета много добре от повечето хора и максимално оплюта и неразбрана от чуждестранните журналисти.
Защо? Какво става? Нидерландия/Холандия, страната на лалетата, напоследък се рисува в някои медии със странни клишета. Едва ли не на всяка крачка има червени фенери, всички пушат трева и половината са хомосексуални или със сменен пол. Другата половина са мюсюлмани, защото толерантността към чужденците е недопустимо висока. Освен към българите, разбира се, защото тях ги дискриминират жестоко, главно защото ги бъркат с циганите. Поне така ми казват на мене, с поклащане на глава в смисъл
„Уж живееш там, а не знаеш, как стоят нещата в действителност.“
Как стоят нещата ‚в действителност‘: правила има и те са прости.
Можеш да излизаш навън, ако си на 1,5 м от други хора. Освен ако сте семейство, тогава движите заедно. Можеш да си ходиш, където си искаш, особено на чист въздух, защото едно е сигурно – вирусът се чувства по-добре в затворени помещения. Децата могат да играят, но не на групи. Не се носят маски и пр. Някои слагат ръкавици, като пазаруват. Най-важното е миенето на ръцете и дезинфекция на всичко, което се пипа от повече хора.
Който може, работи вкъщи. Който има важна работа, ходи на работа.
Затворени са за посещения всички старчески домове. Хората се виждат от прозорците или по специално направени
таблети, които са изключително лесни за управление, с глас само.
Магазините са отворени и са длъжни да вземат мерки за спазване на правилата. Фризьорски, козметични салони и пр. могат да отварят, за да продават продукти, но не приемат клиенти. Ресторантите могат да дават храна от гишета и да разнасят по домовете.
Всички учат дистанционно, със следните изключения: деца на родители с жизненоважни професии, главно лекари и сестри; деца със сериозни проблеми вкъщи – домашно насилие например; деца на родители, които не са в състояние да им помагат в учебния процес (например, защото не знаят езика). За деца без достъп до интернет се организират пакети по пощата.
Църквите служат литургии, но без хора вътре. Днес даваха една църква, в която бяха наслагали снимки по столовете. Може и така, очевидно.
При болест (простуда) остава вкъщи цялото семейство. При затруднение с дишането се търси лекар.
По принцип не се тества до влизане в болница.
Правителството принуди фирмата Рош, която произвежда материал за тестове, да публикува лиценза, за да се произвежда на място. Фирми започнаха ускорено производство на вентилационни апарати, дезинфектанти, маски и пр. 600 000 маски, половината от закупените от Китай, вчера бяха иззети обратно и обявени за негодни след изпитания тук. Смята се, че има достатъчно леглови капацитет, има и договорки с Германия за поемане на случаи.
Преди два дни щабът обяви, че въпреки редица нарушения, особено миналата неделя, мерките работят и темпът на заразяване намалява. По данни от днес, епидемията протича според модела, т.е. в пиковия момент ще има достатъчен капацитет. И два пъти по-малко натоварване от Италия.
С една дума, нищо лежерно, никакви стадни имунитети. Защо тогава е трудно да се разбере отвън, какво точно става?
Всъщност, дилемата „индивидуална свобода или сигурност“ е прастара и е нормално да излезе на повърхността в тази криза. В условията на криза, където информацията е неточна, рисковете – големи, а действията са наложителни, реакциите се обуславят от много фактори. На първо място, различни интереси, често несъвместими, икономически и обществени.
На второ място, политическата култура на дадена страна, с един открояващ се елемент в момента – доверието в държавните структури. На трето място, механизмите на вземане на решения и организирането на подкрепа, които също са различни в различните държави. Не по-малко важни са дълбоко вкоренените традиции и нагласи по отношение на здраве и здравеопазване, към хигиената, към смъртта. Всичко това в условията на криза води до доста експлозивна смес от различни възможни реакции.
В Холандия, от друга страна, моделът е консенсусен, в смисъл, че твърдата ръка никога не е много твърда, а се търси диалог, съобразяване с нагласите на всички слоеве и интереси. Така например експертите бяха против затварянето на училищата, но правителството се принуди да направи тази стъпка под натиска на учителите, най-вече.
Също така, холандците са доста спартански настроени по отношение на собственото си здраве, което намира отражение и в системата на здравеопазване. Излишни тестове, профилактики, изследвания, тук не се правят.
Много емигранти, които са свикнали или на американските методи на презастраховане, или на южняшкото раздаване на антибиотици и други лекарства с шепите, се оплакват, че тук не се отнасяли сериозно с тях. Това обяснява в момента изключителната сдържаност по отношение на тестовете. Тестовете не лекуват. Стоиш си вкъщи, пиеш си чайчета и чакаш да ти мине. Ако не ти мине, имаме готовност да те приемем в болница, имаме си и апаратура, и всичко. И с всички сили работим, за да имаме повече легла и повече апаратура. Но дотогава няма значение, какъв точно вирус имаш.
Освен това, известно е, че Холандия е водеща по отношение на законодателството около евтаназията. Много хора от чужбина, които не разбират тази специфика, нададоха вой, че видите ли, оставяли сме възрастните хора да умрат! Не е така. За всеки индивидуален случай се взема решение. Много от възрастните си имат завещания с изричен отказ от реанимация и предпочитат да си умрат спокойно у дома, вместо самотни в карантина в интензивното. Това изглежда озадачаващо отстрани, но се приема за нормално и мъдро решение тук.
Така че холандският модел е деликатен баланс между необходими мерки, включително репресивни, ако се налага; уважение към свободата и отговорността на всеки един; политически натиск и непрекъснато търсене на консенсус и широка подкрепа при всяка стъпка; солидарност на всички нива, с много спонтанни инициативи; и някакво калвинистко приемане на ситуацията, която отстрани изглежда като непукизъм и лежерно отношение.
По какъв начин беше обсъден проектозаконът за въвеждане на извънредни мерки в Нидерландия и какво беше участието на обществеността? Имаше ли силно полярни мнения, за колко време беше въведен законът? Каква са ограниченията срещу евентуалната възможност той да бъде удължаван произволно и до каква степен обществеността в страната може да контролира това?
Имаше дебат в парламента, от който само крайнодесните се опитаха да изведат дивиденти, като обвиниха правителството в бездействие, в липса на отговорност и т.н. Но като цяло настроението е на подкрепа, обединение около премиера и правителството и подкрепа на мерките. Зад кулисите, разбира се, играта на влияние и натиск за отделни мерки, отделни сектори и т.н. продължава. Директорите на болници, логично, всяка вечер се оплакват, че не издържат, че им липсват средства, че трябва още и още. Това е част от непрекъснатия процес на пазарене, ритуал, в който всички участват.
За произвола: има си закони, на които са основани всички мерки и всички пълномощия на тези, които ги прилагат. Засега има два важни срока: шести април и първи юни. На шести април, в зависимост от развитието на епидемията, ще се преразгледат мерките. Може да се затегнат, може да останат в сила или пък да се поразхлабят. До първи юни са отменени всички видове събирания на групи хора и събития с повече от пет души. Значи на тази дата ще трябва да се реши, как да се продължава нататък.
Вероятно още утре ще бъде приет и закон за функционирането на Парламента и местното управление по електронен път, с временни мерки за електронно гласуване и др.
Каква е ситуацията – обществена и лична – в която се намираш самата ти, с оглед на извънредното положение? Доколкото ми е известно, ти си ангажирана в някакви управленчески органи на мястото, където живееш? Стана ли по-трудно след въвеждането на извънредното положение? Ако да, то в какъв точно смисъл?
Член съм на Общинския съвет в Енсхеде, град със 160 000 жители и 160 националности, с университет, център на региона Твенте. Също така съм член на съвета Еuregio, представителен орган на Твенте, Северен Рейн-Вестфалия и Долна Саксония. Кметът на града е и шеф на кризисния щаб на региона. След първоначалния шок, преминахме на режим онлайн, справяме се. Вероятно след шести април всички редовни заседания и комисии ще преминат на електронен режим.
В личен план ограниченото пътуване ми пречи, защото имам международни проекти, които просто спират, а това има и финансови последици. Но иначе живеем в предградие, близо сме до природата, винаги можем да излезем и да се разходим. Най-сетне намерих време да се занимавам и с градинарство, добре е да има човек поне някакви пресни зеленчуци в тези времена.
Зарязахме супермаркетите, те ще се оправят и без нас; почнахме да пазаруваме от местните производители, които масово отвориха врати за граждани – преди това снабдяваха ресторанти.
Личните контакти липсват, разбира се, а и връзката с България в момента е прекъсната и това ми тежи. Но да се надяваме, че няма да е за дълго.
Ти живееш в граничен регион. Има ли напрежения между холандските и съседните управленчески структури, имайки предвид, че разбирането за тревожността и спешността на ситуацията със сигурност се различава в различните страни?
По-горе написах за част от съвместните структури, има и други, на ниво кметове. Напрежение имаше донякъде, защото здравеопазването е на национално ниво и подходът беше различен. Примерно, в Германия затвориха всичко по-рано и при нас се изсипаха всички на съботния пазар преди две седмици. Освен това, никак не е лесно да се координират две различни здравни системи. Около три години отне проект, който позволява на линейки да оперират от двете страни на границата. А сега говорим за нещо по-мащабно. Въпреки всичко вече има план за сътрудничество на болниците от двете страни на границата. Дългогодишната инвестиция в добросъседски отношения се отплаща в момента.
Как се усеща напрежението, свързано с неизвестността, преди всичко икономическа, пред която сме изправени всички. Има ли вече по-сериозни дискусии относно необходимостта от поне частична промяна на карантинния режим, в случай че извънредното положение продължи повече от няколко седмици? Какви са различните гледища?
Централното статистическо бюро направи три сценария за икономическите последици, от оптимистичен до доста катастрофален. Да видим… Правителството обяви пакет с мерки, които дават някаква сигурност, но на всички е ясно, че ни чакат трудни времена. Холандия губи много от блокирания експорт в момента, от замрялата търговия на пристанище Ротердам, от отмяната на полети и т.н. Много вериги са прекъснати, износът на цветя е напълно провален, а това е само един пример.
За да поясня различните възможни реакции по отношение на кризата, ще си позволя едно теоретично упражнение, като приложа принципите на Културната Теория на Дъглас/Вилдавски към реакциите в момента. Теорията гласи, че във всяко общество са възможни четири типа реакции, които всъщност поддържат някакво динамично равновесие, защото нито една от крайностите не надделява. Всяка реакция е начин за справяне със страха и несигурността. Всяка страна добива собствен „цвят“ от специфичната смес на елементи от възможните позиции.
Първата позиция е йерархична. Структурите на обществото са ясни, като машина, а най-отгоре е водачът. Пирамидата се разширява надолу и всеки е винтче от цялото. Човекът е господар на природата, вирусът е враг, който трябва да бъде победен. Водим война, а във военно време имаме нужда от „силна ръка“, трябва да се доверяваме безпрекословно на експертите и да вярваме, че лидерите ще се погрижат за всички нас. Положителната страна на този модел е дисциплината. Рискът е залитането към авторитарни системи, на които този тип управление може и да се услади. Дилемата „свобода или сигурност“ тук се разрешава в полза на сигурността. В България виждаме израз на тази позиция в генералските униформи и полицията, във Франция – във военната терминология в речта на Макрон, в Холандия – у Вилдерс, Бодет и други десни партии, които изведнъж тръгнаха да атакуват правителството и да искат строги мерки, наказания, затваряне на границите и т.н.
Тези, които са на индивидуалистични позиции, виждат обществото като мрежа от свободни хора, свързани в доброволни отношения (например пазарни). Те смятат, че могат да манипулират природата в свой интерес. Оцеляването на най-силните е тяхната идея за общество. Те се опитват да се измъкнат с най-малко загуби и ако може, да спечелят от кризата. Хубавото на този тип отношение е, че води до самостоятелни предпазни мерки, творческо справяне с проблемите и висока адаптивност. Отрицателна черта е безразличието към другите, липса на солидарност (аз съм млад и няма да се жертвам за старите). В момента тези хора най-много се грижат за икономиката, склонни са да смятат мерките за преувеличени и критикуват централистичните залитания. Това са купувачите на индивидуални защитни средства – маски, ръкавици, витамини. Но и спекулантите и прекупвачите на жизненоважни продукти.
Третата група са хора, които са склонни да живеят в групи, според създадени от тях самите правила. Те се смятат за част от природата, така че вирусите са признак на нарушено равновесие и липса на хармония в нашия свят. За тях здравето е колективна отговорност. В момента реагират с организиране на всякакви форми на подпомагане и солидарност. Това е и положителната енергия на тази егалитарна група. Залитането е в разни антиваксърски групи, или в прекалена вяра в алтернативни лечения и т.н. Също и имигрантски групи могат да се окажат в относително изолирана ситуация и да се поддават на слухове. От егалитарната група са и реакциите от сорта на – има много по-важни и по-страшни неща на света, мислете в дългосрочен план и т.н.
Последната, но не и по важност, група е на т.нар. фаталистично мислене: не знам какво се случва, защото не аз създавам правилата, а и не съм част от системата, за да ги спазвам. Нещата просто ме връхлитат, вирусът също. Правителството, геополитиката, олигарсите и пр. имат една цел – да ме смачкат. Съпротивата обаче е неорганизирана и често ирационална, просто на инат. В тази група виреят всякакви теории за конспирации. Ако тази група стане твърде голяма, може да доведе до хаос и паника в цялото общество. Според мене в България тази група е доста по-голяма, отколкото е здравословно. Нещо повече, избраният модел на твърда ръка само избутва все повече хора точно в групата на маргинализираните…
Така изглеждат нещата тук, практически и теоретично, поне от моя гледна точка. Засега преобладава чувството на солидарност и идеята за обща борба с кризата. И чакаме да ни стопли пролетта. Дано ни донесе добри новини.
Енсхеде, Нидерландия, 29 март 2020
0 Коментара