Мария Лалева е автор на една от най-продаваните български книга през последните години – „Живот в скалите“, на три стихосбирки и сценария на филма „Дамасцена“.
В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Странно дори за самата мен спокойствие. Сякаш точно това е най-логичното нещо, което можеше да се случи като резултат от ценностната система, нагласите, приоритетите и моделите на живот на цялото човечество. Свръхконсумация, презадоволеност, алчност за притежания, за пътувания, стереотипи, с които ни заливат телевизионните реклами, Инстаграм и изобщо онлайн пространството, за това как трябва да изглеждаме, колко да тежим, какъв телефон да имаме, какъв автомобил да караме, каква печка да си купим, с какъв прах за пране да се перем, с какви памперси точно да са децата ни, как изглежда перфектното семейство, което ако не е точно в такава кухня, с точно такъв килим и не яде точно тези бонбонки, то изобщо смислен ли е животът на фамилията; как точно тази банка денонощно мисли за теб и за твоите нужди, как точно този политически и социален модел е перфектният, това футболно първенство или шампионат да те закове пред телевизора с дни, как точно тази традиция ще съхрани националния дух, как точно тази религия ще те заведе в Рая и прочие, прочие… Консумирай, консумирай, консумирай! Храни, лекарства, вещи, филми, тв формати, екскурзии, мантри, празници, изкуство дори. Но консумирай, за Бога, и по всички дяволи на света! Целият смисъл на наложения от матрицата модел на живот и смисъл се заключаваше досега в консумацията. На по-богатата част от човечеството като че ли й дойдоха вповече и хлябът, и зрелищата. Очевидно светът ни има някаква друга – духовна и енергийна – логика, освен материално-консуматорска, и равновесието между тези две логики и страни на живота ни беше нарушено. Много отдавна. И съвременният човек се оказа поставен в условията на нормалност, не на лишения. За да направи разлика между слободията и алчността и свободата, която като категория включва в себе си любов, отговорност и истина. Все неща, прескачани нарочно и замитани под килима като неудобни, ненужни и много често опасни в живота ни преди коронавируса. Светът трябваше да спре и да преосмисли себе си. Доказа, че в движение не може да го направи.
Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?
Нямам такава рецепта, защото нямаме нужда от утеха и от кураж. Лично аз продължавам при създалите се условия да се уча на смиреност и търпение. И да приемам тази изолация като необходима и полезна за мен самата. Вместо да търся тази пауза за себе си, както досега, извън града, извън алгоритъма на лудото ни, натоварено, суетно ежедневие, паузата сама дойде при мен. Сега е важно да останем живи и здрави и да се сбогуваме с илюзията, че след края на тази зараза светът и хората ще бъдат същите. Че ще се върнем към същия модел на живот. Напротив. Надявам се да няма връщане, а тази пауза да е началото на прехода към един по-човечен, по-честен, по-обединен и по-красив живот. Което означава по-балансиран между материалните и духовните потребности на човеците, между материалните и духовните им стремежи. Този коронавирус, колкото и страшен да изглежда, ми прилича на дългия ден за размисъл на човечеството, подарен от съдбата, преди големия избор.
Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?
Аз всеки ден научавам нещо ново за себе си. Човек най-малко познава себе си, каквото и да твърди. Себепознанието е най-трудната дисциплина в многобоя на живота. Защото не е състезание, нито е битка, нито е война. Път е. И дали ще се въртиш до безсъзнание (в буквалния смисъл на думата) в кръговото, или съзнателно ще влезеш в някой от изходите му, е въпрос на личен избор. А избор не можеш да направиш без три неща- анализ на пътя досега, за което е нужен разум, любов, за да те води в посоката на душата ти, и воля, за да се пребориш със страховете. Това, с което изолацията ме изненада, е, че ме научи да мога повече с по-малко.
Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?
Да си запаля колата и да тръгна към морето посред нощ с един сак и лаптоп. И да осъмна на скалите. Това е, което ми липсва до физическа болка. Не хора, не вещи, не разговори. Тази свобода да си прибереш душата у дома. Сега я уча да се чувства у дома навсякъде и всякак. И може би това е най-важният урок, който тази безумна ситуация ми даде.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Това вече се случва. При различните хора с различна сила, но мисля, че този процес на пренареждане на ценности, нужди, вярвания и избори, вече е необратим. В Библията е казано: „…защото, който има, на него ще се даде и ще се преумножи, а който няма, от него ще се отнеме и това, което има.“ Убедена съм, че не става въпрос за пари, коли, телефони и екскурзии в този текст с имането, нямането, отнемането и даването. Навярно иде реч за светлината, доброто, любовта и за онази част у човека, която я свързва с един по-висш свят. В този смисъл, наистина вярвам, че блокирането и спирането на света във вида, в който го познавахме и който толкова ожесточено критикувахме и не харесвахме, а сега горко оплакваме, е за добро. Ако се напънем и излезем извън страховете за световна финансова криза, рецесия, глад, ще видим, че тази блокада е покана, подарък, възможност да внесем след края на заразата корекции, които наистина да ни харесват. Които наистина да са в хармония с нас и с усещането за единство и тъждественост с останалите. Много се надявам разделението, противоборствата, непримиримостта в живота ни да се смекчат. Едва ли ще изчезнат. Затова си мисля, че сега е време за среща с нас самите. Затворени, неподвижни, сами със собствените си избори до тук. Между четири стени с най-близките ни. Да се вгледаме в тях, в нас, в професиите си, в децата си и да си отговорим на хиляди въпроси:„Това ли съм аз? Това ли е най-доброто, което мога да бъда? Това ли е най-доброто, което дадох и създадох? Колко честно играх играта на живота дотук, колко компромиси направих, колко лъжи изрекох, колко хора нараних, колко пъти предадох себе си, за да не предам някой друг, за да не счупя някой свой навик, някой свой каприз, или да не разбия някоя унищожаваща ме вече зона на комфорт?“ Изолацията е времето на нашите въпроси към нас самите. И най-вече на нашите лични отговори, без шумния консуматорски свят услужливо да ни ги даде наготово. Сякаш светът ни каза: „Хора, събудете се и взимайте будни решения!“ И в личен, и в общ план.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Мечтая си да е по-честен, по-малко материален, малко по-усмихнат и малко по-обединен в усилията да бъде красив и справедлив. Надявам се да се научим да се обичаме с различията си. Един малък вирус ни показа колко сме еднакви, смъртни и не дотам въздесъщи в действителност. Точно на нас, венецът на творението, с каквото самочувствие живеем. Време е да осъзнаем връзката между всичко в този свят и да сме отговорни. А си отговорен към нещо или някого, само когато го обичаш. Затова си мечтая да разберем какво е любовта като енергия и мироглед, не като Менделсон и нови диван и телевизор.
Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?
Да повторим вчерашния.
0 Коментара