Миролюба Бенатова е един от най-добрите разследващи журналисти. Всички я познават от стотиците й репортажи и филмите от ефира на NOVA и на bTV. А че има много силно перо, знаем от страниците на в. „168 часа“, където Мира започва журналистическата си кариера едва 18-годишна. Мира има над десет професионални награди. След като я „освободиха“ от NOVA, Мира започна да си изкарва хляба като шофьор на такси. В момента преподава на студенти в НБУ, онлайн, разбира се.
В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
В началото бе гневът. Измести го страхът. Накрая остава смирението. Понякога е смесено с тъга. Все по-често някакъв нов вид вдъхновение успява да си проправи път. Засега избягвам апатията. Дисциплинирам се да намирам предизвикателства в ежедневието. Интересът ми към света и хората е все така буден и това дава смисъл. Справям се, като прилагам частично научения урок по други поводи, а именно – има неща, които не можем да променим и трябва да се съсредоточим върху останалите.
Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?
Няма рецепта, а налучкване. Вярвам, че както и досега, трябва да не спираме да се опитваме да намираме смисъл. Всеки от нас, колкото и да сме ограничени, има свой начин за справяне. Моят приятел все още ходи на работа и това е връзка със стария живот, който още помним. Аз спрях да карам такси малко преди кризата, защото имах проекти за обучения. Вирусът промени плановете ми и сега си калявам психиката с учене на онлайн продукти за комуникация. Не спирам да общувам по всички възможни начини, с които разполагаме в момента. Това ми помага да се концентрирам. Разговорите с приятели и близки, както и преди, са голяма част от усещането за общност и споделена криза.
Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?
Рано е за такива изводи. Засега мисля, че се адаптирам бързо. Наслаждавам се на „разходките“ до магазина. Преди ходех с кола навсякъде. Сега не е съвсем така.
Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?
Откакто не работя в телевизията, много рядко имам причини да си облека рокля и да си обуя обувки на ток. Сега още по-малко. Всяка седмица водя една лекция на студенти от НБУ и сега се срещаме в zoom. Помолила съм ги да се обличат, сякаш ще се срещаме на живо. Да не изпълзяват по пижами. В тяхна чест си слагам рокля, грим и парфюм. Като за излизане. Винаги съм вярвала, че начинът, по който изглеждаме, освен към нас, е проява на отношение и уважение към другите. Сигурна съм, че отново ще дойде ден, в който ще се срещаме очи в очи. И трябва да сме готови за този момент. Да не се окаже, че заради маските сме забравили да си мием зъбите и да си решим косата.
Карантината не бива да е алиби за немарливост.
Хубаво е да помним, че ние не сме образа от екрана на скайп или телевизора. Екраните отразяват едно измерение. Реалността е извън рамката на монитора. Тя не е разказана, тя се усеща, има мирис, вкус и се усеща на допир. Има опасност да забравим да се усмихваме и да се гледаме в очите „на живо“.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Кризата ни среща такива, каквито сме. И изостря някои черти. Сега, в сезона на маските, реално падат маски. Много по-ясно личи кой какъв е. Страховете разголват. Ние сме и добри, и лоши. Няма съвършени образи. Стана ми страшно и неудобно от една среща в асансьор. Бях с маска и ръкавици, защото току-що бях занесла продукти на една жена. Отворих вратата на асансьора. Вътре ме посрещна стреснатия поглед на възрастна жена.
Тя буквално отскочи назад, като ме видя, и си прикри устата с ръка. Помислих, че изпитва страх да не я заразя и попитах дали може да вляза. Тя съвсем се допря до стената на малката „стая“ и гледайки в земята, каза: „Извинявайте, аз нямам маска. Днес една жена ми се скара защо ходя така“. Домъчня ми. Нали това са хората, които уж ние пазим. А ги хокаме, където ги срещнем. От друга страна, виждам, че и обикновеното добро си проправя път.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Имам две версии и се уча да съчетавам най-доброто и най-лошото, което си представям, оформяйки пресечна точка на поносимото бъдеще. Тоталният контрол над общуването и професионалния ни живот, събран в различните устройства, е онова, което ме смущава. Децата, които познавам обаче, ме успокояват със своето умение да използват технологиите в своя полза. Животът продължава и отново ще имаме избор. Дали да сме в масовката, която живее през „касетите“ с виртуална реалност, или да сме от малцинството, което още „рискува“ да пътува за удоволствие, да ходи на красиви и празни плажове и
да не вярва на всичко, произлязло от някой екран.
Но пътуването ще стане много трудно и скъпо. А здравният статус ще се превърне във вид виза. Така отново ще има голяма пропаст между бедните и богатите. Да имаш работа ще бъде висша ценност. Желанието работниците от Източна Европа да пътуват на Запад, за да оберат реколтата там, въпреки заплахата от коронавируса, ме смрази. Стана много ясно, че Западът има нужда от „своите“ роби. А те, наречени от мен „народ под наем“, имат нужда да заминат, защото без парите от „плантациите“ близките им ще бедстват. Идва още по- тъжно време.
Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?
Дехуманизацията е в ход. Много хора ще бъдат излишни след тази криза.
0 Коментара