Чували ли сте за огледалните неврони? Преди четвърт век двама италиански пофесори установиха, че подобно на приматите, и ние, хората, придобиваме опитности и познание за бита и душевността си посредством неврони, разположени в предния лоб на мозъка.
Малкото дете, докато наблюдава реакциите и израженията на лицето, докато възприема интонациите, прави своеобразен мост с психологичните процеси – някои учени вече ги наричат и душевни, които протичат в умовете на възрастните екземпляри или на заобикалящите го връстници, и така изгражда емпатия и
способност да акумулира идентични емоции.
Това се случва именно посредством наблюдението на мимиката, езика на тялото, взаимодействието на субектите помежду им и в пространството, казано най-общо.
Професорът с индийски произход от Калифорнийския университет Рамачандран нарича тези неврони „Ганди неврони“, защото те са причина за формиране на най-хуманното качество, отличаващо човешкия индивид от останалия животински свят, а именно състраданието. Те са причина за появата на емапитията и създаването на усещане за принадлежност към социалната група и общността, за съпреживяването и са
нещо като скелет на колективната душа.
„… Само помислете по този проблем за секунда. Ето една бучица плът, около три паунда, която може да държите в дланта на ръката си. Но тя може да съзерцава простора на междузвездното пространство. Тя може да размишлява върху значението на безкрайността, да задава въпроси за значението на собственото си съществуване, за природата на Бог. „
Когато индивидът наблюдава някакъв вид преживяване посредством мимиката на лицето, предизвикана от реакция или въздействие на друг екземпляр или явление от околното среда, то той усеща и дори научно се наблюдава идентична реакция в една много малка зона в неговия кортекс.
Така човекът и най-вече детето придобива социален опит, изгражда се като комуникационно пълноценно същество, което общува и
съпреживява зряло и адекватно.
Бебето, от първите дни след появата си на белия свят, запаметява и започва да възпроизвежда усмивка и мимики на задоволство, а с израстването арсеналът от емоционални проявления чрез лицевата мускулатура става все по-богат.
Изписани са хиляди страници въз основа на наблюденията и изучаването на проявленията на лицевата мускулатура, която издава вълненията, емоциите и реакциите ни по отношение на оклния свят и междуличностните отношения, които формираме като социални животни. Не случайно в английсткия език думата Like се използва освен със значението „харесвам“, така също и с
„приличам“ на нещо или някого.
Има цял комуникационен метод със статут на наука НЛП (Невро-лингвистично програмиране), който почива на точно този вид взаимодействия на хомо сапиенс.
Доказано e с десетки експерименти, че хората, когато се харесват, уподобяват жестовете и мимиките си. Когато искат да внушат доверие и да вменят идеята си на събеседника или опонента, също използват език на тялото, който е идентичен с неговия.
Има и достатъчно потвърждения за верността на клишето
„С какъвто живееш – такъв ставаш“.
Именно въпросните невидими с просто око влакънца, провеждащи сигналите на душата, както си позволяват непоследък да се изразяват някои учени, са виновни за цивилизацията и развитието на културата, която се предава именно чрез „агит-таблата“ на вътрешния ни свят, както аз наричам лицата.
Сега да поразсъждаваме какво се случва с незрелия, а защо не и със средностатистическия индивид от всички възрасти, когато среща
единствено себеподобни с маски?
Още Платон говори за маската, наречена от него „персона“, с която преминаваме през живота и света. Един вид – социалните роли, които играем, за да бъдем приети от обществото, семейството, партньорите.
Ако персоната ни усвоява определени качества и характеристики в общуването и пълноценната комуникация с околния свят, какви са пораженията, когато върху маската на Платон поставяме още една, буквална, като в театър на абсурда, в който персонажите нямат идентичност. Тоест, върху прозореца на душата, какъвто би следвало да бъде ликът ни, сложим завесата на маска.
Самоограничавайки се в опцията да наблюдаваме реакциите на нам подобните,
да чуваме гласа и думите им,
незаглушавани от маска, ние всъщност, колкото и фаталистично да ни се струва, (в случай, че носенето на маски остане задължително за по-продължителен период от време), обръщаме или забавяме чувствително хода на еволюцията.
Звучи ви фаталистично и крайно? Изобщо не е.
Само наблюдавайте потомците си, а и себе си, в случай, че сте съхранили самокритичност и сензитивност за душевните си движения покрай страха и трескавата заетост на ума, ангажиран напоследък с оцеляването във всичките му аспекти.
Ние ставаме все по-слабо съчувстващи и възприемащи чуждата драма или неблагополучие.
Новините ни се поднасят от репортери, които не само полагат усилия да бъдат безпристрастни, те вече нямат и лица под маските. Без значение, че около тях не се навърта и бездомно куче, без значение дали от мястото на трагично събитие или на масова ваксинация ни говори човек без физиономия. Тоталната безпристрастност е синоним на
бездушие и евнушество,
ако цитираме бащата на модерната българска журналистика Йосиф Хербст.
Децата в училище не могат да видят реакцията на учителката, наместила маската си над носа, а физиономиите, които правехме едно време по адрес на безпомощността на двойкаджиите или напъните на отличниците, даващи всичко от себе си, за да заслужат заветната шестица, са на път да станат съвършено непознати за подрастващите насред ковид ученици.
„Най-лошото е, че не се чуваме, когато си говорим и все по-трудно се разбираме“ – отговаря русо дете, от чиито сини очи всеки момент ще рукнат сълзи, попитано от маскирана репортерка
неудобно ли е да се носят маски.
Тази анкета ме потресе повече от заплахите на генерала, че ще мрем яко и от прокобите на Борисов, че ще свършат чувалите за труповете на жертвите на коронавируса.
Знаете ли, че всъщност поради проблем тъкмо с огледалните неврони, децата, страдащи от аутизъм не могат да изградят адекватен поведенчески модел, тъй като не възпроизвеждат реакциите на възрастните. Те трудно общуват и им липсва точно емпатия.
Мисля, че няма да е прекалено, ако обобщя, че вървим към тотален аутизъм и маргинализация, а за инфантилността на увреденото от страхове и съмнения човечество няма открита ваксина. Опасявам се, че в близко време никой няма да се заеме с
лечението на тази точно пандемия.
Скоро ще се срастнем с маските, защото под тях е по-лесно да се зъбиш на клиента, ако си търговец, а ако добавиш към маската и слънчеви очила, ставаш анонимен и неразпознаваем, а това си е райско удобство, когато не ти се влиза в куртоазна комуникация. Ставаш Фантомас, който обаче не пеминава през стени, а се певръща в стена.
Изобщо, както каза онзи ден по радиото един млад ентусиаст, създател на онлайн университет, обучението необратимо върви към 100% виртуално преподаване и тогава през екрана маска не ни е нужна, даже пантофите не се налага да сменяме с обувки.
Само че екранът на компютъра също е маска.
Липсата на реална, физически присъствена фигура на учител и ментор, с осанка, стил на поведение и опция да го приближиш и да му зададеш в очите въпросите, които те вълнуват, е всъщност отказ от ореола на инициацията, която е в същността си академичното образование и образованието изобщо.
Кой не помни парфюма на любимата
си учителка или сакото с мирис на тютюн на любимият си професор? Начина, по който сяда на катедрата или си намества очилата, докато те изслушва критично?
Как ще ги повторя един ден, когато ще бъда нечий авторитет, съм си мислела, докато съм попивала всеки жест и дума, изричана не през маска или микрофон на камерата, от менторите, които са ме научили, че човек, за да заприлича на себе си, трябва да се протегне, за да уподоби високите представи за себе си.
Когато ти липсва огледало, неизбежно губиш идея за собственото ти себесъщие, както го нарича Карл Юнг. С маски всички са предпазени от риска да омагьосат с усмивка или да разконспирират с кисела или
яростна физиономия нечия лъжа.
Усилията на учени като Пол Екман, най-отдаденият на изобличението на лъжата учен, заминават в историята. Екман чете по лицето и на база реакциите на мускулните групи, които задвижват мимиката, установява достоверността на това, което някой твърди или отрича. Вече няма нужда от тези ексеприменти и достижения на човешкото усилие да се търси истината.
Дали защото истината единствено е оторизирана да ни направи свободни а ние, изглежда, се отказахме доброволно от нея.
Страхът победи и му платихме с лицата си и счупеното огледало, което ни показа, че най-свидното творение на Бог има нужда само от достатъчно …тоалетна хартия.
0 Коментара