„Да чувствам болка е по-добре,
отколкото да не чувствам нищо.“
Преди година СЗО /Световната здравна организация/ официално обяви COVID 19 за пандемия. В началото на октомври 2020 г. СЗО публикува изследване, обхващащо 130 страни, което показва унищожителните за нашата психика последствия от Ковид. Проучването предоставя първите глобални данни, показващи опустошителното въздействие на пандемията върху достъпа до услуги за психично здраве и подчертава спешната нужда от психична подкрепа.
Основните резултати от изследването са:
- Епидемията нарушава критично психичното здраве в 93% от страните;
- Търсенето на помощ за психично здраве се увеличава драстично
Защо се случва така?
Една година след обявяване на пандемията вече имаме набор от ваксини, по-ясна представа за лечение, което да бори вируса в нашето тяло. Какво става обаче с психиката ни и последствията за нея? Оказва се, че напредналата медицина прави третирането на физическите симптоми все по-лесно и достъпно, за сметка обаче на емоционалните. А истината е, че те вървят ръка за ръка, с тази разлика, че емоционалните аспекти често са по-трудни за лечение, отколкото физическият проблем. И така се оказва, че дълго след огъня на инфекция с Covid-19, психическите и неврологичните ефекти все още тлеят. Ако в началото на пандемията пациентите ни казваха „не мога да дишам“, сега, година по-късно чуваме предимно „не мога вече да мисля“.
Какви са последствията?
В края на 2020 г. в терапевтичната практика започна да се използва изразът „Ковид мъгла“. „Ковид мъгла“ е състояние, при което пациентите чувстват, че не могат да продължат живота си, имат изтръпнали крайници, показват депресивна симптоматика или завишена тревожност. Неслучайно един на всеки трима пациенти, минали Ковид има неврологични или психични оплаквания, като може и да се засегне мозъкът ни. Една година по-късно знаем и още нещо – Ковид удря по слабите места в организма и не се ограничава само до тялото и органите, а засяга и нашата психика. Като имаме предвид този факт, погледнем голямата картина и данните от статистиката, излиза, че толкова сме се фокусирали в тялото, че съвсем сме забравили нашите емоции и душевно благополучие.
Уроците, една година по-късно
Основният урок, на който последната година се опита да ни научи е следният: „Когато не мога да ходя навън, се обръщам навътре“. Или – когато няма къде и с кого да избягам, оставам сам със себе си, а животът обикновено ни обръща в тази посока, в която имаме какво да учим. Излиза обаче, че никак не ни се иска да сме сами със себе си. Едно такова упражнение изисква емоционална интелигентност, търпение, смирение и най-вече любопитство към нас самите. Все неща, които „новото време“, материалният свят и желанието да притежавам каквото и да било не цени съвсе И все качества, които са присъщи само и единствено на „порасналия човек“.
Надеждата
Всяка криза е шанс за нещо ново, различно и винаги по-добро. По същия начин ковид кризата ни даде шанса да си позволим да забавим, да бъдем по-внимателни и да имаме повече време за размисъл. Сега е време да не забравяме, че устойчивата промяна идва постепенно, а не изведнъж. Съвременният човек има тенденцията да контролира, владее и управлява. Той изисква и определя, но забравя да приеме, че понякога действителността е малко по-сложна и бърза. Подобно на етапите на скръбта, които рядко се появяват в чист вид, така и новите действителности, закони и предизвикателства на човечеството са трудни за проследяване и определяне. Те изискват търпение, смирение и повече толерантност към несигурното бъдеще.
За консултации с Галина Кабаджова – www.analysingminds.com
0 Коментара