Страхът е полезен. Проблемът е, че беше допълнително поливан

Живеем в безпрецедентна ситуация вече повече от година. Световният локдаун затвори всички ни. Какви са твоите наблюдения – какво у хората „заключи“ най-вече тази продължаваща криза?

Заключи надеждите у мнозина, има хора, които загубиха почва под краката си, защото всичко, което беше „сигурно“, се оказа неочаквано невъзможно. „Заключването“ на възможности, мечти и бягства се отрази на много хора, а консуматорското общество спечели отново – защото този път имаше много бягства в онлайн пазаруването, например. Това „заключи“ възможността за справяне през лично израстване и осъзнаване на важните процеси.

Бяха „заключени“ и възможностите за приемане на случващото се чрез влизане в крайностите и поляризиране на мненията; чрез създаване на врагове – мними и явни; чрез лагери и клики. Заключени останаха и хора в домовете си, подложени на насилие и болка.

А кои са най-важните „ключета“, които са ни нужни, за да се справим с начина, по който пандемията засяга всичко?

Свободните имат един ключ – смелостта си да виждат, че настоящето може да се случи чрез поемането на отговорността да съществуват в ежедневието си и да останат в него, независимо какво им носи то – страх, разочарование, щастие или доброта.

Историкът Ювал Ноа Харари казва: „Не е достатъчно да се запитаме колко души ще се разболеят от Covid-19, ако не въведем карантина. Би трябвало да се запитаме и колко души ще изпаднат в депресия, ако я въведем? Колко души ще пострадат заради влошения достъп до хранителни стоки? Колко души ще отпаднат от училище или ще останат без работа? Колко души ще бъдат пребити или убити от своите съпрузи?“ Зададохме ли си тези въпроси?

Зададохме си ги, поне терапевтите са си ги задали със сигурност. Чакат ни трудни години в професионален план. Години, в които ще разбираме какво се е случвало във фантазиите на децата, как са приели трудностите зрелите и какво се е случило с тези млади хора, които изглеждат „нормално“ след интензивното присъствие пред екраните им. Харари има добра отправна точка, но генерализирането би могло да звучи и така –

„колко хора щяха да изпаднат в депресия, ако пандемията беше по-жестока и бяха починали повече хора“;

„колко хора щяха да страдат заради влошения достъп до хранителни стоки, ако загиналите бяха повече“. Когато гледаме със задна дата е много по-лесно да се взимат „правилни“ решения. Затова и не е достатъчно да се мятаме от една крайност в друга, а да не позволяваме да си мислим, че има един „идеален“ вариант, а непрекъснато да търсим какви спасителни системи биха могли да управляват кризите, които предизвиква всяко едно решение.

За съжаление, медицината не е теоретична физика или математика, където на белия лист или екран се разиграват хипотези, случва се тук и сега, а решенията се взимат от хора. Хората грешат, а когато има намесени политически или икономически интереси, процентът на грешка рязко се увеличава.

Видимите последици от кризата вече са забележими. А невидимите? Какъв е техният мащаб? И кои последици са най-тревожни? Като психотерапевт, какво те притеснява най-вече?

Невидимите ще отлежават и, според мен, ще има няколко етапа – единият от тях е в момента – на депресивни, тревожни и смесени прояви. Вторият ще бъде, когато пандемията започне да затихва постепенно (вследствие на естествения й път на развитие и ваксините), когато гардът на тези, които са се „стегнали“ падне и те започнат да проявяват чрез тялото си, или по друг начин онова, което са били подтиснали през двуцифрения брой месеци на пандемия. Третият етап ще е онова, което ще остане

запечатано като стрес в гените на бебетата

и малките деца, което ще бъде проявявано през идващите години.

Притеснява ме колко бързо пада енергията за активно действие, как бездействието превръща обществото в бездушна маса, зомбирана от екраните, които преливат от фалшиви новини и изкусни манипулации.

Тази криза предизвика страх. Колко дълго ще продължи той да е наш спътник? И как да го опитомим?

Страхът е полезен. Той ни помага да се адаптираме и да се справяме, като всеки път в живота ни, когато сме подложени на стрес. Проблемът е, че той беше допълнително култивиран и поливан, а в България – съчетан и с разнопосочни политики на отваряне и затваряне, което направи страха лош стрес – т.нар. дистрес. Дори земетресението в Перник от 2013 г. предизвика бум от тревожни разстройства, какво говорим за 2020, но вероятно нещата ще избуят в идващите години.

Питаш ме как може да го опитомим този страх.

Ще ти отговоря метафорично. Като се обвържем с него. Можем да го опитомим като го разберем, като сме честни към него. Както в „Малкия принц“ – ще трябва да сте много търпеливи – отначало да седнете малко по-далеч от него, в тревата, и всеки ден ще може да сядате малко по-близо. Хранете се до страха с полезна, здравословна храна, стойте с него да гледате залеза, водете го всеки ден на разходки и така постепенно той ще си тръгне, за да намери друго място, където да плаши.

Имаме и променено общуване, най-малкото заради физическите ограничения. Какви опасности за ума и душата крие това осакатено общуване?

Японците вече са го измислили, още преди да дойде 2020, заради една определена група хора в Япония, на възраст 20+ до около 30 години, които наброяват към 700,000 човека. Терминът е „хикокомори“ и се отнася за хора, които остават без социално общуване в продължение на 6 месеца, без да имат психологически причини за това. Резултатът е депресия, страх от хора, промяна в съня, гневни изблици, съчетани с инфантилно поведение, параноя и т.н.

Ако тази една година е време за размисъл, пренареди ли това време личната ни матрица на живота?

Беше време за адаптация, не време за размисъл, кой имаше време да мисли в тези трескави дни? Как сме се променили ще разбираме тепърва по реакциите си към новите предизвикателства и събития, които ще изискват нова адаптация.

А променихме ли усещането си за това кои наистина са важните неща?

Някои да, някои не. Очакването, че големи събития променят хората е идеализация на света, в което има и много надежда светът да е различен.

Какви рани и белези ще остави у човечеството тази криза? И кои са най-важните поуки за бъдещето?

Щях да съм много по-щастлива, ако имах повече заблуди за човешкото поведение. Психологията и психотерапията обаче ме научиха да вярвам в най-доброто и едновремено с това виждам хората са склонни да избират отработени модели поведение от тях самите, или от техните семейни модели, които за съжаление понякога носят само допълнителни проблеми, а израстването изисква смелост, упоритост и осъзнаване на личната роля.

Не мисля, че мнозинството си взима поуки. Човек трудно набира смелост да заведе на лекар или терапевт раните си, защото, както при зъболекарите – една част отиват само при гранулом на зъба, и се притесняват да отидат за прищракване от сладко или студено, така при терапевтите рядко се стига и при първата паническа атака или осъзнаване, че нещо „не е наред“.

В какво ни превърна пандемията и всичко, което засяга тя – в по-силни и солидарни хора, в по-егоистични и самотни индивиди, или…?

Пандемията е като войната – събитие, в което има страни, падат жертви, а войниците са лекарите и медицинските работници. За съжаление – войните, дори спечелени от войниците, се губят от политиците. Силно се надявам след края на пандемията по-малко от нас да са загубили скъпи хора, душевен баланс и граждански права.