Светлана Комогорова-Комата е преводач от английски и руски език. Нейни са преводите на автори като Тери Пратчет, Дъглас Адамс, Робърт Шекли, Роджър Зелазни, Джак Керуак, Хенри Милър, Селинджър. Нейни са и най-новите преводи на „Алиса в страната на чудесата“ и „Приключенията на Том Сойер“. Комата е многократно награждавана за своята работа. Та е основен преводач на „София филм фест”. Има и издадени стихосбирки, пише и изпълнява свои песни.
В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Ще си призная, че съм изпълнена с чиста злоба – към този вирус, към това, което причинява на хората, и към това, което причинява лично на мен заради наложените ограничения. Злобея. Да, не е от най-благородните чувства, но ми е чужд стремежът да се търсят на всяка цена и някакви плюсове в ситуацията, а към високопарната реторика за пандемията като изпитание, водещо до извисяване и други неща от този спектър, имам тежка алергия.
Изпитвам и най-обикновено съчувствие, естествено е.
Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?
“Утеха“ е малко силна дума, далеч не смятам, че е настъпил краят на света. И това ще мине. А междувременно трябва да я караме някак. Не ме бива много в търпението, но се старая да запазя някакъв здрав разум – първото нещо, което направих, когато обявиха извънредното положение, беше да цитирам Дъглас Адамс: „Без паника“. А веднага след това си пуснах „Галактическата песен“ на „Монти Пайтън“, която неизменно слушам в тежки или просто неприятни моменти. Ще си позволя да цитирам част от текста в мой превод:
Не спира и не спира във всичките посоки
Вселената да става по-голяма.
Със светлинна скорост, 300 000 километра
в секунда – по-голяма скорост няма!
Когато се почувстваш несигурна и малка,
спомни си – цяло чудо е, че си родена само!
И се моли във космоса да има нейде разум,
че тука на Земята хич го няма!
Имам късмета да имам до себе си здравомислещ и уравновесен човек, с когото си мечтаем как като всичко това отмине, ще го ударим на живот. А междувременно смятам, че са много важни дребните неща, които правят живота по-приятен – той да ми сготви вечер нещо, да си налеем по едно хубаво питие и да си дърдорим глупости. Най-обикновени приятни дреболии, власеницата и бичът не са ми по вкуса.
Много е важно и човек да не си губи чувството за хумор, а ако притежава и достатъчно въображение, още по-добре. И доза лекомислие, поне хомеопатична.
Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?
Не научих – „познавам себе си отдавна“, пееше един мой познат, интересен автор на песни. Не, нищо не преосмислих, нямах повод, макар и да знам, че на някого това ще прозвучи странно. С изненадата обаче успях. Баща ми, който е на 86 години и живее с нас, от три години отказва да излиза навън, освен на балкона. Как ли не съм се опитвала да го убедя да излезе, но той е изключително голям инат. И не щеш ли, сега съм доволна, че не иска да излиза – ако някой ми беше казал само преди месец, че е възможно да бъда доволна от подобно нещо, щях да си завъртя пръста на слепоочието насреща му. Инатът също е сред нещата, които могат да спасят света.
Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?
Иска ми се да кажа „фризьорския салон“, само че имаше един период от няколко години, когато ме подстригваше мъжа ми и накрая полагах със замах финалните щрихи с един бръснач, та знам, че и без това ще се оправя. Това в рамките на шегата, разбира се. Истинският отговор е: свободата на придвижване – като се започне от отиването за по бира в кварталната кръчма и се свърши с ваканция в Лисабон. Също и живият контакт с приятели, разбира се. Всъщност обаче, понасям наложените ограничения сравнително леко, тъй като не промениха особено бита ми – повече от двайсет години работя от къщи и тъй като работя много усилено, за съжаление рядко имам време да се виждам с хора. Е, „София филм фест“ ми липсваше буквално физически, работя за фестивала от 1997 година и март без фестивал беше, меко казано, странно преживяване.
Купих си онлайн едни обувки на цветя, които смятам тържествено да разходя, когато паднат ограниченията. След края на войната ще танцуваме, като във филма „Джоджо Заека“.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…?
Трусът ще е силен и няма начин да не повлияе на нагласите, но не е задължително да лашне везните точно към лошата страна. Макар и изобщо да не споделям идеята, че епидемията щяла да доведе до катарзис. Ще видим.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
В момента много хора си припомнят някои класически антиутопии. Аз пък се сетих за „Разрушителят“ (Demolition Man), филм на Марко Брамбила от 1993 със Силвестър Сталоун в главната роля. “Весела дистопия“ звучи като оксиморон, но той е точно това. И да, финалът е щастлив.
Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?
Идиотокрацията, но тя и преди си беше.
0 Коментара