Тея Трошанова е моделиер и дизайнер със свой неповторим стил. Завършила е архитектура във ВИАС и работи като архитект няколко години, преди да създаде през 1991 г. първата си колекция авторски облекла. Оттогава досега част от творческия й почерк е да представя дрехите си нестандартно, в синергия с други арт сфери като като киното, фотографията, музиката. В ателието й на „Ангел Кънчев“ 26 в София може да срещнете много познати лица, свързани с изкуствата и градския хайлайф.
Теа, живеем в безпрецедентна ситуация: Ковид-пандемия, която спря света. Какво изпитваш по време на този “домашен арест”?
Чувствата са много – вече изпитвани или съвсем непознати, които ту ме превземат трайно, ту са мимолетни. Бих определила усещането като коктейл от чувства, безпрецедентен като самата ситуация, която ни сполетя. Като че най-силно преобладава у мен чувството на омерзение, на обида и на безпомощност. Това ме прави съвсем тиха – заради желанието да се скрия на моменти, или почти гневна.
Всичко се сгромоляса върху нас ей така, от нищото. Може да очакваш да стрелят по теб, да те затворят, да има земетресение или огромна вълна да те отнесе… Но случващото се е сякаш съвкупност от всичко изброено и заедно с това е съвсем тихо, спокойно – като че ли е някакъв сън. И нямаш свободна воля! Способен си да мислиш, способен си да решаваш за себе си, но това няма никакво значение, защото не можеш да повлияеш на Положението!
Затова чувствам обида – защото цялата информация и действия от страна на властимащите са абсолютно хаотични и небазирани на реални факти. Имам предвид ситуацията по света, но най-вече у нас. Действията на нашето правителство не ме убедиха, не бяха логични. Подходът им е хаотичен, арогантен, неаргументиран, немотивиран.
Това ме обижда и омерзява.
Представям си как можеше човешки, със съчувствие и съпричастност, със силна и ясна воля да се обясни на всички ни какво точно се иска от нас да направим, какво ни застрашава, какво е добре да предприемем. Представям си, че можеше да бъдем подтикнати към единение, както никога досега. Вместо това имаше заповеди, плашене, страх…и злоупотреби! А това наистина е обидно и за мен няма нищо общо с грижата за един народ.
С действията си само ни подтикнаха да се намразим, да използваме груб език помежду си, да се разделим.
Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?
Спасението е винаги в любовта. Винаги, винаги!
Не знам как бих „оживяла“ без мотивацията и подкрепата от любимия, от любимите ми хора.
Какво ти отнема тази социална и физическа изолация? И какво ти дава?
Вече споменах свободната воля – това Положение ми я отне. И да го преглътна е много, много трудно за мен. Обичам света в неговата цялост, обичам го споделен. Обичам приятели, разговори, събирания, концерти, кино. Обичам върховете на планините и тишината там. Това са характеристиките на живота ми – той не представлява само хранене за оцеляване. Това ми бе взето, а що се отнася до даването – тази ситуация нищо не ми дава. Освен повод за екзистенциални разсъждения върху т.нар. нова действителност. Е…аз реших,че нищо не се е променило – и досега имаше N на брой известни причини, от които можеш да умреш. Сега просто ни се добави още една причина. Това е. Нищо не се е променило, няма смисъл да се страхуваме. Нито знаем кога ще ни сполети лошо, нито добро. И в това е красотата на живота. Макар и да заспиш тъжен, утрото е винаги красиво. Страхът убива красотата.
Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света?
Мисля, че за уроци е рано. Сега малко се поразмърдаха емоциите, оценките ни. Виждам различни нюанси в реакциите на хората около мен. Хората, които си мисля, че добре познавам. Виждам как настоящата ситуация рефлектира по различен начин в душите им. И виждам, че не мога да съдя никого, защото в крайна сметка в момента всеки има своето лично преживяване. Виждам, че в тишината навън има повече място за дистанция от постулатите и нравоученията. Ако има урок, то той е в това, че всеки човек е ценен, всеки човек е кълбо от чувства и мисли. И никой, ама никой не е повече от другия.
Може ли битката с коронавируса и начинът, по който тя се води, както и последствията от нея да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно?
Да, върху това мисля – как биха се променили представите ни за добро и лошо. Ще се променят ли? Или само ще добавим нов смисъл?
Начинът, по който се води битката, за мен е нелогичен, хаотичен и ненаучен дори! Водят я политици, а уж е медицински проблем!? Нещо се губи в логиката, поне за мен. Как така същите тези политици (по света и у нас) не ни спасяваха досега от всички опасни неща с подобна решимост и ревност? Нали и цигарите са вредни – получаваме надпис върху пакета цигари, който се продава навсякъде. Наркотиците не убиват ли? Дори надпис няма! Ужасните улици и пътища не са ли опасни? А получаваме само обещания и все по-мощни коли. Ракът не убива ли? А другите болести? Получаваме dms дарителски сметки, за да спасим нечий живот…
Защо едва сега така ревностно взеха да ни спасяват от едно-единствено нещо, затваряйки си очите си за всичко останало? Не зная думата за това. Напоследък имам нужда от нови думи, което за мен е признак, че предстои изместване на ценностите.
Страхувам се да погледна и към последствията от кризата.
Неусетно и някак с чувство на гордост светът се дигитализира все повече и повече. От това повече ме е страх, защото то може да обезличи смелостта, достойнството, честността… Без да погледнеш в очите на някого и да го усетиш, никога нищо не е нито сигурно, нито истинско. За какво ще се разказва в книгите и филмите, ако отвикнем да се гледаме в очите?!
А ще ценим ли повече свободата и свободите си, как мислиш?
Много се надявам. Много искам тази криза да поразбута малко спокойното ни статукво. Да си припомним, че всичко, което ни е ценно и скъпо, всичко, което определяме като важно в живота си, изисква да се бориш за него. Да бъде осъзнато и да го отстояваш. А това е свободата. Поне за мен.
Ювал Ноа Харари казва: „Бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи, но ще населяваме един различен свят.“ ти как си го представяш?
“Един различен свят” звучи като клише. Светът си е различен във всеки следващ ден – и утре, и през идното десетилетие, и след век. В началото на Положението имаше някакъв романтизъм – как утре, когато всичко отмине, ще се събудим в по-чист свят, с по-чиста природа и по-добри хора. Много ни се искаше.
Но политиците попариха романтизма.
Светът ще се се променя винаги – заедно с природата, с технологиите. Но доколко човешката природа се променя, наистина не знам. Добро и лошо може би могат да бъдат обяснени с нови факти и действия в нова среда, в нови условия. Но същността на доброто и злото деяние си остава една и съща – и преди, и сега. И преди лъжата си беше лъжа, а алчността – алчност. И сега е така. Важно е понятията да са ясни, да не се размиват ценностите. Да ги има изобщо. Защото в утрешния свят пак ще има любов. Няма как без нея,тя върти света. Тъй че за утрешния ден съм оптимист.
Ако трябва да нарисуваш или изпееш утрешния ден – коя картина или песен щеше да е?
IMAGINE на Джон Ленън.
0 Коментара