Важно е да опитомим ирационалния ужас от смъртта

Доц. д-р Силвия Серафимова е философ по образование, чиито основни научни трудове са в областта на етиката. Професионалните й интереси са в сферата на скандинавската етика, компютърната етика и екологическата философия.

Живеем в безпрецедентна ситуация вече повече от година. Световният локдаун затвори всички ни. Какви са твоите наблюдения – какво у хората „заключи“ най-вече тази продължаваща криза?

Както всяка криза, „заключи“ свободната воля на хората да се борят за нещо повече от собственото си оцеляване. Същевременно тя разколеба и гравитационната сила на смисъла на нашето съществуване. По-особеното на тази криза е, че тя унищожи илюзорното спокойствие: спокойствието да мислим за кризите като случващи се на достатъчно далечно разстояние, по възможност на някой друг, а не на нас.

А кои са най-важните „ключета“, които са ни нужни, за да се справим с начина, по който пандемията засяга всичко?

Може би най-важните „ключета“ са волята да си върнем същата тази гравитационна сила на жизнения смисъл. А също и критичното мислене, от което се нуждаем, за да преборим обзелия ни ирационален ужас.

Историкът Ювал Ноа Харари казва: „Не е достатъчно да се запитаме колко души ще се разболеят от Covid-19, ако не въведем карантина. Би трябвало да се запитаме и колко души ще изпаднат в депресия, ако я въведем? Колко души ще пострадат заради влошения достъп до хранителни стоки? Колко души ще отпаднат от училище или ще останат без работа? Колко души ще бъдат пребити или убити от своите съпрузи?“ Зададохме ли си тези въпроси?

Патосът на Харари е свързан с наблюдението, че подобни въпроси, отразяващи апели за проява на грижа, не могат да бъдат зададени, ако диалогът остане диалог за избор на различни форми на контрол. В същата тази публикация, която представя едногодишна равносметка от началото на пандемията, Харари споменава и за отговорността на политиците да удържат баланса между „полезния контрол“ и „антиутопичните кошмари“. А лично според мен, трагизмът на подобни въпроси е, че дори и ако понякога успяхме плахо да си ги зададем, не намерихме нужните сили и воля да им отговорим.

Видимите последиците от кризата вече са забележими. А невидимите? Какъв е техният мащаб? И кои последици са най-тревожни?

Всички непредвидими последици са еднакво тревожни, именно защото никой не може да предположи техния мащаб. Все пак, може би една от най-тревожните последици е, че притиснати от ужаса на надвисналата катастрофичност, доброволно ще се откажем от свободната си воля в името на едно също толкова неясно, но представено като по-сигурно бъдеще.

Тази криза предизвика страх. Колко дълго ще продължи той да е наш спътник? И как да го опитомим?

Страхът винаги е бил и ще бъде наш спътник и това е неизбежната цена, която плащаме за своето съществуване като хора. Струва ми се, че по-важно е да опитомим не страха, а ирационалния ужас от смъртта, както и ужаса от непоносимостта на страданието. За всеки човек опитомяването отнема различно време в зависимост от потенциала му да търси и да се бори за смисъл в живота.

Имаме и променено общуване, най-малкото заради физическите ограничения. Какви опасности за ума и душата крие това променено общуване?

Голямата опасност е да приемем промененото общуване за нормално. Но може би още по-голямата опасност е опасността от „активното“ примиряване, което императивно изисква и от другите да се примирят.

Ако тази една година е време за размисъл, пренареди ли това време личната ни матрица на живота?

Личната матрица на всеки човек е в перманентен процес на пренареждане, било за по-добро или за по-лошо. По време на кризи, подобно пренареждане става по-осезателно за хората, защото се преживява по-болезнено. Въпреки това, актуалните въпроси за смисъла на живота не се променят съществено.

А променихме ли усещането си за това кои наистина са важните неща?

По-скоро, може би трябва да се попитаме защо променихме усещанията си за важните неща само за кратко. А също и дали именно в тази естествена реакция на човека да загърбва травмите не се състои трагедията на нашата историческа и цивилизационна амнезия да изпадаме в не толкова непредвидими кризи.

Какви рани и белези ще остави у човечеството тази криза? И кои са най-важните поуки за бъдещето?

Историята показва, че човечеството рядко си взима поука в дългосрочна перспектива, защото колективната памет рядко проявява здравословна селективност. Вероятно най-важната поука е, че макар и да знаем, че това няма да е последната болезнена криза, ние никога няма да сме достатъчно подготвени за раните и белезите, които следващите кризи ще оставят.

В какво ни превърна пандемията и всичко, което засяга тя – в по-силни и солидарни хора, в по-егоистични и самотни индивиди, или…?

Пандемията не ни превърна в нищо повече от това, което бяхме преди. На хората винаги им се е искало да се видят като по-силни и солидарни, което да бъде гарант, че подобни кризи няма да се повторят, както и че страданието им не е било напразно. И когато осъзнаят, че не са се променили, те са разочаровани, привиждайки себе си по-често като по-самотни, а другите – по-често като по-егоистични. Същевременно обаче, пандемията откри и възможността да станем такива, каквито никога не сме си представяли, че можем да бъдем. Както казва Унамуно „Само този, който опитва абсурдното, е в състояние да постигне невъзможното“.