Как можем да обобщим годината на Covid от широка историческа перспектива? Много хора смятат, че ужасните жертви, които коронавирусът взе, показват безпомощността на човечеството пред могъществото на природата. Всъщност 2020 г. показа, че човечеството далеч не е безпомощно. Епидемиите вече не са неконтролируеми природни сили. Науката ги е превърнала в управляемо предизвикателство. Това пише историкът Ювал Ноа Харари в своя статия за „Файненшъл Таймс“, посветена на година от появата на коронавируса.
И още:
Но защо тогава има толкова много смърт и страдание?
Заради лоши политически решения.
В предишни епохи, когато хората са се сблъсквали с епидемии като Черната смърт, те не са имали представа какво я причинява и как може да бъде спряна. Когато през 1918 г. настъпва голямата грипна епидемия, дори най-добрите учени в света не са били в състояние да идентифицират смъртоносния вирус, много от приетите контрамерки са били безполезни, а опитите за разработване на ефективна ваксина се оказват безрезултатни.
При Covid-19 ситуацията беше съвсем различна. Първите алармени сигнали за потенциална нова епидемия започнаха да се появяват в края на декември 2019 г. До 10 януари 2020 г. учените не само вече бяха изолирали отговорния за това вирус, но и бяха секвенирали (изследвали) генома му и публикували информацията онлайн. В рамките на още няколко месеца стана ясно кои мерки могат да забавят и спрат веригите на инфекцията. В рамките на по-малко от година няколко ефективни ваксини вече бяха в масово производство. Във войната между хората и патогените никога досега хората не са били толкова ефектвини.
Преместване на живота онлайн
Наред с безпрецедентните постижения на биотехнологиите, годината на Covid подчерта и силата на информационните технологии. В предишните епохи човечеството рядко е успявало да възпре епидемиите, защото хората не са можели да наблюдават веригите на заразяване в реално време, а икономическите разходи за продължително блокиране на живота са били прекалено високи. През 1918 г. е можело да се поставят под карантина хората, които са се разболявали от страшния грип, но не е можело да се проследи движението на предсимптоматичните или асимптоматичните носители. А ако тогава някой би направил опит да нареди на цялото население на една страна да си остане у дома за няколко седмици, това би довело до икономическа разруха, социален срив и масов глад.
За разлика от това, през 2020 г. цифровото наблюдение направи много по-лесно наблюдението и определянето на преносителите на болестта, което означава, че карантината може да бъде както по-селективна, така и по-ефективна. Още по-важно е, че автоматизацията и интернет направиха продължителната локализация жизнеспособна, поне в развитите страни. Докато в някои части на развиващия се свят човешките преживявания все още напомняха за миналите епидемии, в голяма част от развитите страни
цифровата революция промени всичко.
Помислете за селското стопанство. В продължение на хиляди години производството на храна е разчитало на човешки труд и около 90 % от хората са работили в селското стопанство. Днес в развитите страни това вече не е така. В САЩ само около 1,5 % от хората работят в земеделски стопанства, но това е достатъчно не само за изхранването на всички у дома, но и за превръщането на САЩ във водещ износител на храни. Почти цялата селскостопанска работа се извършва от машини, които са „имунизирани“ срещу болести. Поради това блокирането на стопанствата оказва слабо въздействие върху земеделието.
Представете си някакво пшенично поле в разгара на Черната смърт. Ако бихте казали на работниците да си останат вкъщи по време на жътва, би се стигнало до масов глад. Ако пък бихте разпоредили работниците да дойдат и да приберат реколтата, те могат да се заразят един друг.
Какво би трябвало да направите?
Сега си представете същото пшенично поле през 2020 г. Един-единствен комбайн, управляван с GPS, може да прибере реколтата от цялото поле с много по-голяма ефективност – и с нулев шанс за заразяване. Докато през 1349 г. средностатистическият земеделски работник е жънел около 150 килограма на ден, през 2014 г. един комбайн поставя рекорд, като прибира за един ден 810 тона. Следователно Covid-19 не е оказал значително въздействие върху глобалното производство на основни култури като пшеница, царевица и ориз.
Но за да се изхранват хората, не е достатъчно да се събира зърно. Необходимо е и да го транспортирате, понякога на хиляди километри. През по-голямата част от историята търговията е била един от главните злодеи в историята на пандемиите. Смъртоносните патогени са се придвижвали на дълги разстояния по света чрез търговските кораби и кервани. Така например Черната смърт е преминала на стоп от Източна Азия до Близкия изток по Пътя на коприната, а след това търговските кораби на генуезците са я пренесли в Европа. Търговията е представлявала
такава смъртоносна заплаха,
защото всеки конвой се е нуждаел от превозвач, десетки моряци са били необходими за управлението дори на малки морски съдове, а претъпканите кораби и гостилници са били огнища на болести.
През 2020 г. световната търговия беше в състояние да продължи да функционира повече или по-малко безпроблемно, защото в нея участваха много малко хора. Един до голяма степен автоматизиран съвременен контейнеровоз може да превозва повече тонове от търговския флот на цяло ранномодерно кралство. През 1582 г. английският търговски флот е имал обща товароподемност от 68 000 тона и е изисквал около 16 000 моряци. Контейнеровозът OOCL Hong Kong, пуснат на вода през 2017 г., може да пренася около 200 000 тона, като се нуждае от екипаж само от 22 души.
Вярно е, че круизните кораби със стотици туристи и самолетите, пълни с пътници, изиграха
важна роля за разпространението на Covid-19.
Но туризмът и пътуванията не са от съществено значение за търговията. Туристите могат да си останат у дома, а бизнесмените да общуват чрез Zoom, докато автоматизираните кораби-призраци и влаковете почти без персонал поддържат световната икономика в движение. Докато през 2020 г. международният туризъм рязко спадна, обемът на световната морска търговия намаля само с 4 %.
Автоматизацията и цифровизацията оказват още по-силно въздействие върху услугите. През 1918 г. е било немислимо офиси, училища, съдилища или църкви да продължат да функционират при затворени врати. Ако учениците и учителите се приберат по домовете си, как може да се провеждат учебни занятия? Днес знаем отговора.
Преминаването към онлайн има много недостатъци,
не на последно място огромното психическо натоварване. То създаде и немислими досега проблеми, като например адвокатите да се явяват в съда под облика на котки. Но фактът, че това изобщо е възможно, е изумителен.
През 1918 г. човечеството е обитавало само физическия свят и когато смъртоносният грипен вирус е обхванал този свят, човечеството е нямало къде да избяга. Днес много от нас обитават два свята – физическия и виртуалния. Когато коронавирусът се разпространи във физическия свят, много хора изместиха голяма част от живота си във виртуалния свят, където вирусът не може да ги последва.
Разбира се, хората все още са физически същества и не всичко може да бъде дигитализирано. Годината на Covid подчерта решаващата роля, която много нископлатени професии играят за поддържането на човешката цивилизация: медицински сестри, санитари, шофьори на камиони, касиери, разносвачи. Често се казва, че всяка цивилизация е само на три яденета от варварството. През 2020 г. доставчиците бяха тънката червена линия, която удържаше цивилизацията. Те се превърнаха във важните ни спасителни въжета към физическия свят.
Интернет се държи
Докато човечеството автоматизира, дигитализира и премества дейностите си онлайн, то ни излага и на нови опасности. Едно от най-забележителните неща в годината на Covid беше, че интернет не се срина. Ако внезапно увеличим количеството на трафика, преминаващ по физически мост, можем да очакваме задръствания, а може би дори и срутване на моста. През 2020 г. училищата, офисите и църквите се преместиха онлайн почти за една нощ, но интернет издържа.
Почти не се замисляме за това, а всъщност би трябвало. След 2020 г. знаем, че животът може да продължи, дори когато цяла държава е физически блокирана. Сега се опитайте да си представите какво ще се случи, ако цифровата ни инфраструктура се срине.
Информационните технологии ни направиха по-устойчиви пред лицето на органични вируси, но също така ни направиха много по-уязвими към неща като зловреден софтуер и кибервойна. Хората често се питат: „Кой е следващият Covid?“ Атаката срещу цифровата ни инфраструктура е водещ кандидат. На коронавируса му бяха необходими няколко месеца, за да се разпространи по света и да зарази милиони хора. Нашата цифрова инфраструктура може да се срине за един ден. И докато училищата и офисите биха могли бързо да преминат онлайн, колко време мислите, че ще ви отнеме да преминете отново от електронна поща към обикновена?
Кое е важното в тази картина?
Годината на Covid разкри едно още по-важно ограничение на нашата научна и технологична мощ. Науката не може да замени политиката. Когато трябва да вземаме политически решения, трябва да вземем предвид множество различни интереси и ценности – и тъй като няма научен начин да определим кои интереси и ценности са по-важни, няма и научен начин да решим какво трябва да направим.
Например, когато се решава дали да се въведе блокада на обществения живот, не е достатъчно да се запитаме: „Колко души ще се разболеят от Covid-19, ако не въведем блокада?“. Трябва също да се запитаме:
„Колко души ще изпаднат в депресия, ако я наложим?
Колко хора ще страдат от лошо хранене? Колко от тях ще пропуснат училище или ще загубят работата си? Колко от тях ще бъдат бити или убити от съпрузите си?“
Дори ако всичките ни данни са точни и надеждни, винаги трябва да се питаме: „Какво отчитаме? Кой решава какво да броим? Как оценяваме числата едно спрямо друго?“ Това е по-скоро политическа, отколкото научна задача. Политиците са тези, които трябва да балансират медицинските, икономическите и социалните съображения и да предложат цялостна политика.
По подобен начин инженерите създават нови цифрови платформи, които ни помагат да функционираме в положение на блокада, както и нови инструменти за наблюдение, които ни помагат да прекъснем веригите на инфекцията. Но
цифровизацията и наблюдението застрашават
личния ни живот и отварят пътя за появата на безпрецедентни тоталитарни режими. През 2020 г. масовото наблюдение стана както по-легитимно, така и по-разпространено. Борбата с епидемията е важна, но струва ли си да унищожим свободата си в този процес? Задачата на политиците, а не на инженерите, е да намерят правилния баланс между полезното наблюдение и мрачните кошмари.
Три основни правила могат да ни предпазят от дигитална диктатура дори във време на чума. Първо, винаги когато събирате данни за хората – особено за това, което се случва в собствените им тела – тези данни трябва да се използват, за да помагат на тези хора, а не за да ги манипулират, контролират или да им вредят. Моят личен лекар знае много изключително лични неща за мен. Нямам нищо против това, защото се доверявам на лекаря си да използва тези данни в моя полза. Моят лекар не трябва да продава тези данни на никоя корпорация или политическа партия. Същото трябва да бъде и с всеки вид „орган за наблюдение на пандемиите“, който бихме могли да създадем.
Второ, наблюдението винаги трябва да се осъществява и в двете посоки. Ако наблюдението се осъществява само отгоре надолу, това е пътят към диктатурата. Затова винаги, когато увеличавате наблюдението на отделните хора, трябва едновременно с това да увеличавате и наблюдението на правителството и големите корпорации. Например в настоящата криза правителствата разпределят огромни суми пари.
Процесът на разпределяне на средствата
трябва да стане по-прозрачен. Като гражданин искам лесно да видя кой какво получава и кой е решил къде да отидат парите. Искам да съм сигурен, че парите отиват в предприятията, които наистина се нуждаят от тях, а не в голяма корпорация, чиито собственици са приятели с някой министър. Ако правителството казва, че е твърде сложно да се създаде такава система за мониторинг в разгара на пандемия, не му вярвайте. Ако не е твърде сложно да започнете да наблюдавате това, което правите вие – не е твърде сложно да започнете да наблюдавате това, което прави правителството.
Трето, никога не допускайте твърде много данни да бъдат концентрирани на едно място. Нито по време на епидемията, нито след нейния край. Монополът върху данните е рецепта за диктатура. Така че ако събираме биометрични данни за хората, за да спрем пандемията, това трябва да се прави от независим здравен орган, а не от полицията. А получените данни трябва да се съхраняват отделно от другите информационни силози на министерствата и големите корпорации. Разбира се, това ще доведе до излишъци и неефективност. Но неефективността е характеристика [на системата], а не грешка. Искате да предотвратите възхода на цифровата диктатура? Поддържайте нещата поне малко неефективни.
А сега за политиците
Безпрецедентните научни и технологични успехи през 2020 г. не решиха кризата с Covid-19. Те превърнаха епидемията от природно бедствие в политическа дилема. Когато Черната смърт е убивала милиони, никой не е очаквал особено много от кралете и императорите. Около една трета от всички англичани са умрели по време на първата вълна на Черната смърт, но това не принуждава английския крал Едуард III да абдикира от трона си. Явно не е било по силите на владетелите да спрат епидемията, така че никой не ги е обвинявал за неуспеха.
Но днес човечеството разполага с научните инструменти за спиране на Covid-19. Вече няколко държави, от Виетнам до Австралия, доказаха, че дори и без ваксина, наличните средства могат да спрат епидемията. Тези инструменти обаче имат висока икономическа и социална цена. Можем да победим вируса – но не сме сигурни дали сме готови да платим цената на победата. Ето защо научните постижения стовариха огромна отговорност върху раменете на политиците.
За съжаление твърде много политици не успяха да се справят с тази отговорност. Така например популистките президенти на САЩ и Бразилия омаловажиха опасността, отказаха да се вслушат в мнението на експертите и вместо това разпространяваха
всевъзможни конспиративни теории.
Те не изработиха разумен федерален план за действие и саботираха опитите на щатските и общинските власти да спрат епидемията. Небрежността и безотговорността на администрациите на Тръмп и Болсонаро доведоха до стотици хиляди предотвратими смъртни случаи.
В Обединеното кралство първоначално изглеждаше, че правителството е било по-заето с Брекзит, отколкото с Covid-19. При цялата си изолационистка политика администрацията на Джонсън не успя да изолира Великобритания от единственото нещо, което наистина имаше значение: вируса. Моята родна страна Израел също пострада от лошо политическо управление. Както е случаят с Тайван, Нова Зеландия и Кипър, Израел на практика е „островна държава“ със затворени граници и само една основна входна врата – летище „Бен Гурион“. В разгара на пандемията обаче правителството на Нетаняху позволи на пътниците да преминават през летището без карантина или дори без подходяща проверка и пренебрегна прилагането на собствените си политики за блокиране.
Впоследствие както Израел, така и Обединеното кралство бяха в челните редици на
въвеждането на ваксините,
но ранните им грешни преценки им струваха скъпо. Във Великобритания пандемията отне живота на 120 000 души, като я постави на шесто място в света по средна смъртност. В същото време Израел е на седмо място по среден брой потвърдени случаи и за да противодейства на бедствието, прибягна до сделка „ваксини срещу данни“ с американската корпорация Pfizer. Пфайзер се съгласи да предостави на Израел достатъчно ваксини за цялото население в замяна на огромни количества ценни данни, което породи опасения относно неприкосновеността на личния живот и монопола върху данните и показа, че данните на гражданите сега са един от най-ценните държавни активи.
Въпреки че някои държави се справиха много по-добре, като цяло досега човечеството не успя да овладее пандемията или да разработи глобален план за победа над вируса. Първите месеци на 2020 г. приличаха на наблюдение на катастрофа в забавен кадър. Съвременните комуникации позволиха на хората по целия свят да видят в реално време изображенията първо от Ухан, после от Италия, след това от все повече страни – но не се появи глобално ръководство, което да спре катастрофата, която поглъщаше света. Инструментите бяха налице, но твърде често липсваше политическата мъдрост.
Чужденци на помощ
Една от причините за разминаването между научния успех и политическия провал е, че учените си сътрудничат в световен мащаб, докато политиците са склонни да враждуват. Работейки в условия на силен стрес и несигурност, учените по целия свят свободно споделяха информация и разчитаха на откритията и прозренията на колегите си от други страни. Много важни изследователски проекти бяха осъществени от международни екипи. Например едно ключово проучване, което показа ефикасността на мерките за блокиране, беше проведено съвместно от изследователи от девет институции – една в Обединеното кралство, три в Китай и пет в САЩ.
За разлика от тях политиците не успяха да създадат международен съюз срещу вируса и да се споразумеят за глобален план. Двете водещи световни суперсили, САЩ и Китай, се обвиняваха взаимно в укриване на важна информация, в разпространяване на дезинформация и конспиративни теории, и дори в умишлено разпространение на вируса. Много други държави очевидно са фалшифицирали или укрили данни за напредъка на пандемията.
Липсата на глобално сътрудничество
се прояви не само в тези информационни войни, но в още по-голяма степен в конфликтите за оскъдно медицинско оборудване. Макар да е имало много случаи на сътрудничество и щедрост, досега не е направен сериозен опит за обединяване на всички налични ресурси, рационализиране на световното производство и осигуряване на справедливо разпределение на доставките. По-специално, „ваксиналният национализъм“ създава нов вид глобално неравенство между страните, които са в състояние да ваксинират населението си, и онези, които не са.
Тъжно е да се види, че мнозина не разбират един прост факт за тази пандемия: докато вирусът продължава да се разпространява навсякъде, нито една страна не може да се чувства наистина в безопасност. Да предположим, че Израел или Обединеното кралство успеят да изкоренят вируса в собствените си граници, но вирусът продължава да се разпространява сред стотици милиони хора в Индия, Бразилия или Южна Африка. Една нова мутация в някой отдалечен бразилски град може да направи ваксината неефективна и да доведе до нова вълна на заразяване.
В настоящата извънредна ситуация призивите за обикновен алтруизъм вероятно няма да надделеят над националните интереси. Но в тази извънредна ситуация глобалното сътрудничество не е алтруизъм. То е от съществено значение за гарантиране на националните интереси.
Антивирус за света
Споровете около това какво точно се е случило през 2020 г. ще отекват в продължение на много години. Но хората от всички политически лагери би трябвало да се съгласят поне с три основни поуки.
Първо, трябва да защитим цифровата си инфраструктура. Тя беше нашето спасение по време на тази пандемия, но скоро може да се окаже източник на още по-голямо бедствие.
Второ, всяка страна трябва да инвестира повече в своята система за обществено здравеопазване. Това изглежда очевидно, но политиците и избирателите понякога успяват да пренебрегнат и най-очевидния урок.
Трето, трябва да създадем мощна глобална система за наблюдение и предотвратяване на пандемии. Във вековната война между хората и патогените фронтовата линия минава през тялото на всеки човек. Ако тази линия бъде нарушена където и да е на планетата, това
излага на опасност всички нас.
Дори най-богатите хора в най-развитите страни имат личен интерес да защитят най-бедните хора в най-слабо развитите страни. Ако нов вирус прескочи от прилеп към човек в бедно село в някоя отдалечена джунгла, в рамките на няколко дни този вирус може вече да се разхожда по Уолстрийт.
Скелетът на подобна глобална система за борба с чумата вече съществува в лицето на Световната здравна организация и няколко други институции. Но бюджетите, с които се поддържа тази система, са оскъдни и тя няма почти никакви политически аргументи. Трябва да дадем на тази система политическо влияние и много повече пари, така че тя да не зависи изцяло от капризите на самозабравили се политици. Както вече отбелязах, не смятам, че неизбрани експерти трябва да бъдат натоварени с
вземането на важни политически решения.
Това трябва да си остане в компетенциите на политиците. Но някакъв вид независим глобален здравен орган би бил идеалната платформа за събиране на медицински данни, наблюдение на потенциалните опасности, алармиране и насочване на научните изследвания и развитието.
Много хора се опасяват, че Covid-19 поставя началото на вълна от нови пандемии. Но ако горните поуки се приложат, шокът от Covid-19 всъщност може да доведе до това пандемиите да станат по-редки. Човечеството не може да предотврати появата на нови патогени. Това е естествен еволюционен процес, който продължава от милиарди години и ще продължи и в бъдеще. Но днес човечеството разполага с необходимите знания и инструменти, за да предотврати разпространението на нов патоген и превръщането му в пандемия.
Ако въпреки това Covid-19 продължи да се разпространява през 2021 г. и да убива милиони хора, или ако през 2030 г. човечеството бъде засегнато от още по-смъртоносна пандемия, това няма да бъде нито неконтролируемо природно бедствие, нито наказание от Бога. Това ще бъде човешки провал и по-точно – политически провал.
Ювал Ноа Харари е съвременен израелски учен-историк и писател. Най-популярната му книга е „Сапиенс – кратка история на човечеството“, издадена в 2011-та година в Израел и 2014-та на английски език. Преведена е на още 30 езика, вкл. български (ИК Изток-Запад, 2016). Книгата изследва цялата история на човека, еволюцията на Homo sapiens от каменната епоха до политическите и технологични революции на 21 век. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ също се превръща в международен бестселър.
0 Коментара