Кога ще свърши това? Ами ако не свърши? Как ще продължим след „коронавируса“? Ще се наложи ли да живеем с него? Ще можем ли да правим пак без риск нещата, които обичаме? Кога ще се прегръщаме без страх? Ще бързаме ли към другия тротоар, за да избегнем човека насреща ни? А ще се смеем ли на бягащите от нас? Маски или лица ще се разминават по коридорите и улиците? Защо се получи така: здраве срещу свобода? И още, и още въпроси…и отговори, които всеки избира според нагласата си за живота, но и според това кое чувство е оставил да го води в ковид-ситуацията. Във въздуха вибрира усещането, че светът е различен. Ала той и вчера беше друг. И утре ще е променен. Дали заради вируса, или въпреки него.
6-годишният ми син твърди, че винаги ще помни рождения си ден по време на изолация, защото се отличава от останалите. Всички други си приличали: детско парти с игри и шумни приятелчета, а този – някак по-тих и у дома. Попитах го, ако можеше да върне вчерашния ден, дали би избрал друг начин на празнуване. “Не, така ще знам, че имам и един различен рожден ден“. А иска ли и другата година да е различен? “Не.
Един различен рожден ден е достатъчен“.
Пандемията им даде – на него, на сестра му, на много други българчета един различен рожден ден. И двамата скътаха желания и преживявания от “преди” за “после” – в нетърпеливо очакване “това днес” да свърши.
Днес сме разделили живота си на вчера и утре. Днес не сме търсещи и движещи, а чакащи. В този времеви прозорец затворените физически граници като че затвориха и умовете ни. Прегърнахме уютното за нас обяснение на случващото се, изхвърлихме възможните спасителни варианти за другите. Разделихме се. Воювахме с думи помежду си, развявайки знамената на различни ценности. И неусетно
стъпкахме тънката линия на толерантността.
Маските може и да не затвориха устите, но сякаш запушиха ушите. Не се чуваме.
Изолацията разкри неподозирани аспекти от човешката ни природа. От някои се уплашихме, други привнесоха още смисъл. Станахме свидетели и съучастници на вълнуващи истории за съпричастност по света и у нас. Нагледахме се и на размахване на пръст от телевизора, тъпчеха ни със страх, насаждаха ни вина. И въпреки това, бяхме сами. Всеки със своята тревожност, със своите утехи и кураж, със свой начин за спасение на хората и нещата, които обича и иска да опази.
Сами избираме и как да излезем от убежището вкъщи.
Оная хубава стара песен на Диана Експрес – “Утре започва от днес“ може би дава посоката:
„Нищо не ми обещавай за утре, аз искам сега удобни обувки. И какво от това, че широк е светът – щом душата е тясна, как бих могъл да порасна? То е все едно да умра не от болест, а от стрес. Защото утре започва от днес.“
Да, утре започва от днес. Ако изберем страхът да определя всяко наше действие, трябва да отговаряме и за резултатите от решението си.
Ако изберем да не се страхуваме изобщо, длъжни сме да бъдем готови за последствията.
Ако оставим възрастните си близки сами да решат как да продължат живота си и как да изкарат оставащите им години, месеци или дни, трябва заедно с тях да приемем развитието на нещата такова, каквото е.
Ако изберем да прегръщаме любимите си хора
и приятелите си, трябва да сме наясно за рисковете.
Ако изберем да пазим живота, без да живеем, трябва да сме готови за последствията от това.
Ако отложим мечтите и свободния избор за утре, добре е да си дадем сметка какво губим.
Каквото и да е бъдещето, аз поне лично
не си го представям без лица.
Победили или не епидемията, приспособили се или не към нея, ако оставим маските да обличат лицата ни по улиците на градовете, в които живеем, да опаковат умовете и душите ни, такова ще е и бъдещето ни – маскирано.
В моя вариант за утре сме избрали да имаме лица. И те да са поне малко по-човечни.
0 Коментара