В моята професия има една поговорка… Това би било добро начало на история, но всъщност в моята професия поговорки няма, защото макар хипербарната оксигенотерапия (или иначе казано – барокамерата) да се използва в медицината още от 50-те години на миналия век, операторите на барокамера се броят на пръсти. А интересът към тях се засили едва в последните години, когато стана ясно, че този метод е от изключителна полза за децата с аутизъм.
Професионален фолклор може и да си нямаме, но пък работата е много, а в моя случай – най-вече с деца. Епидемията от аутизъм продължава да се разраства. Ако преди 10 години имаше един случай на всеки 10 000 деца, то към 2016 година според СЗО е едно на 68. Бих искала да мога да се включа в общия успокоителен хор, който казва, че става дума за по-прецизна диагностика, а не за по-голям брой на засегнатите деца, но за жалост, епидемията е факт и по-скоро има недоглеждане на проблематични случаи, отколкото свръхдиагностициране.
Работата с проблеми в развитието е тежка,
но не заради дечицата, както някой би си помислил. Аутизмът е само един аспект от характера им и лично аз гледам на диагнозата им като на потенциал, а не като недъг и присъда. Ако се присмивате на дете, което е различно, то също ще се смее с вас, защото тяхната невинност превъзхожда нашето невежество. Сложността на работата ми не е и в техническото изпълнение – да се погрижа децата и родителите, които влизат с тях по време на процедурите, да не изпитват дискомфорт и да извлекат максимална полза в напълно безопасни условия. Трудността идва от това да помогна на традиционно скептичните родители да повярват в метода. Не им се сърдя, повечето от тях стигат до барокамерата като последен и отчаян ход да помогнат на детето си, след като са обиколили какви ли не специалисти. Когато обаче успея да ги убедя, професионалният ми живот се изпълва с вълшебството на думичката „благодаря”.
Всяко „благодаря”, дори да не е съвсем искрено, е специално само по себе си. Но в един от работните ми дни беше по-вълнуващо отвсякога. То дойде в резултат от работата ми по случай с дете с аутизъм, на 5 г. Дете, очаквано дълго и трепетно. След няколко неуспешни ин витро опита, се появило онова зрънце живот, за което повечето хора мечтаят. Бременността протекла по учебник, но
при раждането нещата се объркали,
родовата дейност не тръгнала нормално, както често се случва при бебета, предразположени към проблеми в развитието. Наложило се спешно секцио, но асфиксията вече била факт. Въпреки това, лекарският екип не забелязал нищо проблематично в първите му седмици и месеци, освен продължителна жълтеница, притеснително бавно затваряне на фонтанелата и неотпадналия навреме рефлекс на Моро. Бебето позакъснявало с повечето постижения на развитието – обръщане, сядане, хващане на предмет, пропуснало пълзенето и, за ужас на родителите му, десетината думички, които употребявало по предназначение на около година и половина, отпаднали относително скоро след поставянето на ваксина. Момченцето спряло да сочи, загубило очен контакт, спряло да реагира на името си и сънят му се влошил. Очакването, че проблемът ще отзвучи и речта ще се завърне, било разбито на пух и прах още при първото им посещение на невролог, когато момченцето било на 2 г. и 8 м. Неврологът отсякъл, че става дума за аутизъм и ги посъветвал да не се надяват на много, да приемат детето каквото е и да не търсят причини.
Но нима има родител, който би оставил детето си в беда
без помощ? Заредили се безкрайни часове на работа с логопед и психолог, които научили детето да сортира предмети по цвят и големина, да сочи по картинка и да показва, когато има нужда да отиде до тоалетна. Но детето вече било на 4 годинки, а не казвало нито дума, не можело да осъществи и най-простия контакт с връстниците си, да се заседи на едно място, да се концентрира. Не разбирал и не изпълнявал нищо от това, което родителите му казвали, проявявало автоагресия. В отчаянието си те достигнали до информацията за хипербарната оксигенотерапия и до нас. Факт е, че въпреки множеството изследвания за ползата от терапията при проблеми в развитието, педиатри и други специалисти не насочват към такова лечение и изпадналите в нужда разбират за барокамерата от други родители.
За майката и бащата на момченцето беше много важно да си отговорят на въпроса „защо” и „какво не са направили както трябва”. Постарах се да ги успокоя, че са си били на мястото през цялото време и да им кажа, че проблемът възниква вследствие на много и комплексни фактори, затова и
трябва да се търси комплексна терапия
И се заехме. В деня на първата ни консултация се изправих пред хора, напомнящи ми на добре смазани машини. Уж идват да опитат поредната терапия, а въпреки опита си досега, влагат и огромни надежди, и в същото време, разбираемо, ме гледат с недоверие.
Събрахме екип от специалисти по ранно детско развитие и лекари, с които начертахме следващите стъпки. Хипербарната оксигенотерапия е чудесен метод, но работи с пълен ефект, когато са адресирани всички причини за влизането в състоянието аутизъм. Така че след ЕЕГ, което отхвърли епилепсия при детето, започнахме влизания в барокамерата. Но същевременно им бяха назначени базисни изследвания, които веднага показаха значими отклонения в резултатите. Витамин D беше в критично ниски нива, а всички знаем, че това е витамин, но и хормон и когато той не е наред, много неща не са. Семейството живееше около Хасково и беше натрупало доста уран, за сметка на цинка, магнезия, лития, фосфора, калия, които бяха в дефицит. Витамини Б6 и Б12 пък бяха в пъти над референтните стойности, което накара специалистите да се усъмнят доколко тези два решаващи за развитието на централната нервна система витамина, се метаболизират успешно. Междувременно, генетиците откриха и MTHFR – генна мутация, която възпрепятства усвояването на фолиевата киселина.
Хипербарната терапия се прави всекидневно,
в продължение на един час. Обикновено провеждаме по около 15 – 20 последователни влизания с почивка от няколко месеца между тях. Така минаха два курса на лечение. Дойде и първият ден от третата серия, не бях виждала детето от почти 3 месеца. Отворих вратата на шестместната камера и шеговито го подканих „Заповядай!”. Сърцето ми прескочи, когато чух зад гърба си звънлив детски глас, който произнесе неуверено: „Благодаря”. Всъщност, беше по-скоро „багудая”, но така или иначе, смисълът беше ясен. Удивена и в същото време много щастлива, с треперещ глас им казах: „Разказвайте!“. Тогава станах свидетел на най-желания момент от един медик – резултатът от неговия труд да е налице. Това зарежда с неописуема енергия!
Ето я историята на сем. Кирякови, но тя е идентична за повечето деца с проблеми в развитието. Всеки път, разбити съдби търсят път към лечението и промяната. Има още какво да се желае, казва майката, но и това, което постигнахме, е невероятно.
0 Коментара