Дарявайте, за да няма търговци на кръв

Проф. Фани Мартинова е директор на Националния център по трансфузионна хематология от половин година. Тя е специалист по трансфузионна хематология и клинична имунология. Дългогодишен кадър на „Пирогов”, началник на отделение по трансфузионна хематология и имунология.

В контекста на трагедията, която се случи преди дни на магистрала „Тракия”, има ли Националният център по трансфузионна хематология капацитета да отговори на нуждите на голям брой пострадали?

Още с първата информация за катастрофата беше направена необходимата организация – осигурени бяха подсилени екипи за кръводаряване, които да поемат всички желаещи по начин, по който нито един дарител да не бъде върнат. Подсилени екипи (на разположение) има и в почивните и празничните дни. В същото време Центърът разполага и с резерв от количества кръв и кръвни съставки, необходими на болничните заведения при катастрофи, аварии и природни бедствия. При необходимост законът ни позволява чрез държавните медии да обявим призив за кръводаряване.

Благодарна съм на колегите за професионализма и бързата реакция, в случая с катастрофата на „Тракия”. Искрено се надявам да не се налага, но в този смисъл, да, НЦТХ има капацитета да се справи в екстремни ситуации.

Какъв е броят на доброволните и безвъзмездни кръводарители у нас? Малко или много е той в сравнение със страните в Европа?

За 2017 г. доброволните кръводарители в България са 164 031, което е с 2000 по-малко от 2016 г., когато те са били 23 на 1000 души население. За миналата година цифрата е 21 на 1000. В този смисъл, ние не сме достигнали дори средното европейско ниво, което е между 25 и 35 на 1000.  За сравнение: в съседна Гърция  те са над 30.

У нас все още изключително преобладава родственото кръводаряване, т.е. от близките на нуждаещите се, над 77%. Истински безвъзмездното кръводаряване е 22% и се поема предимно от центровете по трансфузионна хематология. От тях едва 12%  се случват при организирането на т.нар. „подвижни екипи” от служителите на кръвните центрове в институти, предприятия, училища и по време на кампаниите, които организираме. Това е още една значителна разлика между нас и другите европейски държиви, където мобилните кърводарявания са над 80% .

Какво трябва да се промени, за да се научим да даряваме и да няма недостиг на кръв?

На първо място промяната е необходима в съзнанието на всеки от нас. За съжаление, заместител на човешката кръв няма, а дарената кръв от един, означава живот за друг. Това е нещото, което ние като общество трябва да осъзнаем. Истината е обаче, че изграждането на подобен светоглед започва още от детска възраст, от обучението и работата с младежите, които, израствайки, ще могат да се превърнат във възрастни с достатъчна здравна и дарителска култура. За съжаление, в България подобна тематика не е залегнала в учебната програма.

Какви са основните проблеми, свързани с кръводаряването у нас?

Въпреки че намаляването броя на кръводарителите е един от основните проблеми, те не са свързани само и единствено със самото кръводаряване, по-скоро касаят цялата система. Това са недофинансирането, остарялата техника, недокрай внедрена Национална информационна система и общият проблем за здравеопазването – недостиг на кадри. Нормативните и подзаконовите документи, които засягат трансфузионната медицина, имат нужда от актуализация. Сериозен проблем е и остарялата наредба за ценообразуване на кръвните продукти, защото за тяхното изследване и производство центровете имат високи разходи, а са принудени да ги предоставят на болниците почти безплатно.

Знаем, че има черен пазар за продажба на кръв. Как може да се ограничи тази практика? Трябва ли да има платено кръводаряване?

И в момента има платени дарители, но това са хора, на които се извършва апаратното кръводаряване (афереза) или такива с редки кръвни групи. Считам обаче, че кръводаряването като цяло трябва да бъде безвъзмездно.

Колкото до въпроса за черния пазар, твърдото ми убеждение е, че увеличването броя на кръводарителите и съответно достатъчните налични количества кръв и кръвни съставки ще направи излишни т.нар. „търговци на кръв”. Това е нещо, което се е превърнало в лична кауза за целия ни екип.

Четох едно ваше интервю, в което казвате, че кръводаряването е безвъзмездно, но кръвта не е безплатна. Каква е цената й?

Така е. Разбирането на този факт е един от основните проблеми. За да бъдат отделени различните кръвни съставки, които ще се използват за лечение на пациентите, дарената кръв преминава през специална преработка. Тя се преработва и в лекарствени препарати (човешки серумен албумин, венозен имуноглобулин и др. видове имуноглобулини). За да се случи това, се осъществява т.нар. „компонентна терапия”, при която се използват съвременни методи и апаратура, консумативи и различни медицински изделия. От една единица дарена кръв могат да се лекуват трима-четирима пациенти, и то със съставките, от които имат нужда. В този смисъл промоцията, организацията, самото провеждане на кръводаряването, както и преработката на кръвта до кръвни съставки струва пари. Много пари.

Подобриха ли се тестовете за вируса на ХИВ, така че да може да се хваща заразата навреме. Или все още има т.нар. „прозоречен период”, в който заразен на практика може да стане кръводарител?

Дарената кръв задължително се изследва не само за вируса на ХИВ, но и за хепатит С и В, както и за сифилис. Серологичните методи, които се използват, не са толкова чувствителни и наличието на 20-25-дневен „прозоречен период” е факт. Именно затова една от основните ни задачи е въвеждането на т.нар. NAT технология или молекулярна технология за диагностика на дарената кръв, която в момента е най-съвременната и най-точна при изследванията за наличие на споменатите инфекции, а „прозоречният период” при нея е едва няколко дни. Нейното използване ще предотврати не само заразяването на пациенти, но и унищожаването на литри кръв и плазма.

Налага ли се да търсите кръв от чужбина и при какви случаи?

В края на миналата година имахме такъв случай. Ставаше въпрос за пациентка с изключително рядка кръвна група, която беше образувала антитела при предишно кръвопреливане, а това означава, че много трудно може да се намери съвместима кръв.

Тогава се свързахме с колегите от Центъра в Амстердам, които разполагат със замразена кръв – само еритроцити и имат листа с най-разнообразни комбинации. Те бяха готови да реагират във всеки момент и да ни окажат помощ. Една единица (един сак) за едно кръвопреливане струваше 2700 евро. За нашия случай бяха необходими 3 единици. Експертният съвет получи разрешение от МЗ, но за съжаление впоследствие се оказа, че пациентката не може да бъде оперирана. Това обаче ни показа каква организация е необходима в случаи като този, когато пациент има нужда от специфична рядка кръв, и какви са стъпките.

Вие сте ръководител на Националния център по трансфузионна хематология. Какви са най-големите пречки, пред които се изправяте в работата ви?

Споменатите по-горе проблеми, свързани с недофинансиране на всички процеси от кръводаряването през диагностиката и преработването на дарената кръв до съхранението и експедирането й в болничните лечебни заведения, както и липсата на кадри, особено на специалисти по трансфузионна хематология. Надявам се с общи усилия да успеем да преодолеем, ако не всички пречки и проблеми, то по-голямата част от тях.