ПРОЛОГ
Ако стресът беше инфекциозно заболяване, за него щеше да се говори като за най-сериозната пандемия, която светът е виждал. Щяха да се сбъднати най-мрачните пророчества на холивудския жанр, в който смъртоносен вирус заплашва света, а лекари и биолози супергерои се опитват да го спасят в последния момент. Неуспешно.
Стресът вече не е просто рефлекс, който създава тревожност, а оттам и начален тласък за бягство от опасностите. Такъв е бил положителният стрес,чийто механизъм е помогнал на човека да оцелeе като вид през вековете.
Днес стресът е форма на живот.
Той е отговор на тялото на всяко поставено пред него изискване. А изискванията са много. Скоростта на живота се е удвоила през последните няколко десетилетия, без това да означава, че преминаваме през житейскитеси етапи по-бързо. Напротив– женим се по-късно, пренасищаме се по-рано, децата идват още по-късно и всичко това ни се случва на бързи обороти. Наден всеки средностатистически активен човек поема повече информация, отколкото в миналото за месец, преодолява трудности като митологичен герой, общува напрегнато и непрекъснато – от офиса до тоалетната.
Практически никога не сме сами и никога не разполагаме със себе си. Всички обещания от рода „утре ще свърша с работата по-рано” и „утре ще отделя повече време за децата/спорта/родителите/зъба, който ме боли от един месец”, завършват по различен, но винаги неуспешен начин с угризения.
И добрият стрес, който отговаря на поставените пред човека изисквания, се натрупва в още по-добри количества, за да се превърне в дистрес. Така се нарича увреждащият стрес, когато запасите от адаптационна енергия започнат да се изчерпват. Дейностите, свързани със стреса, могат да бъдат приятни или неприятни. Дистресът е винаги неприятен.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Ако животът ми беше литературна творба, може би щях да мога да го подложа на анализ. Лишена от тази възможност поради риторичния характер на горното, ще се опитам да разкажа за повода на своето безпокойство. Аз съм под стрес, а той, както е известно, замъглява преценката, изкривява погледа и прави нещата да изглеждат големи и потискащи.
Знам, че това не е реалната картина, и затова се надявам да я построя наново. Като тръгна по обратния път и разкажа за тревогите си от самото начало.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Стресът не дойде за един ден. Не разбах веднага, когато се настани в ежедневието ми, промъкна се като грип и остана като хронична болест. Това, по което го познах, беше нежеланието ми да ставам от леглото, да виждам хора, постоянното чувство, че всичко е толкова сложно, че е било глупост от моя страна да не го забележа досега. Дори и да преодолея първоначалната си погнуса от предстоящото ежедневие, трябваше да го правя всеки ден, а мисълта ми се струваше непоносима.
Ако сте стигали до този етап, знаете какво е следващото ниво – чувството за тревожност ви съпътства от ставането до лягането, изкарвате си тревогата и несигурността на най-близките или ставате негодни за общуване изобщо. Някъде там се появяват и първите симптоми на физическото страдание. Сърцебиене, високо кръвно, много алкохол, малко сън.
Угризенията бяха вторият етап от затъването на стресираното ми съзнание. Те се появиха на мястото на нарушените обещания, пропуснатите срокове, недовършените планове и несбъднатото битие, такова, каквото трябваше да бъде, ако полагам всички усилия да съм изрядна, успешна и последователна. Въпросът е, че полагам всички тези усилия, но нещата стават по-лоши. Угризенията от своя страна са коварно нещо, обикновено се въртят подло в съзнанието, а след това уж изчезват и вместо да излязат от него, се напъхват в най-тъмните му ъгли, за да изпълзят също по тъмно.
Всяка статистика и проучване по темата може да даде информация за размера на бедствието. Стресът е първопричината за над 80% от заболяванията на тялото при човека. Колкото и да е безсмъртна, душата има своите пределни възможности. И много малко оръжия да се бори със стреса.
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
Това, което не можех да проумея, е защо нещата се развалят точно сега, когато смятах, че вървят по план, а животът ми е подреден до последното чекмедже. Каквото и да предприемех, то трябваше да е незабавно. Обичайните източници на информация, които ползвам – списанията и приятели, ме докараха до още по-стресова ситуация. Препоръчваха ми концентрирания валериан на „Зеро Стрес”, спорт поне 2 пъти в седмицата, разходки на открито, медитация, смяна на обстановката или позитивно мислене.
Сигурна съм, че всяко едно по отделно върши работа, но все ми се искаше да бъда нормална като преди, без да полагам специални усилия. Забелязвах, че стресът е навсякъде около мен и че луксът да го преодоляват се удава на много малко хора. При някои беше отключил агресия, при други – меланхолия, трети беше докарал до наднормено тегло или семейни проблеми. Както сподели един приятел, позитивното мислене беше станало новото черно, което не само знаменитости, но и разумни обикновени хора размахваха като житейска позиция с малко размити принципи. Няма списание или интервю, профил във фейсбук или другаде в интернет, които да пропуснат да споменат за дребните неща в живота, радостта от това да си самия себе си, необходимостта от позитивни мисли, цветното в отношенията, птичките, морето и непреходните ценности.
Позитивното мислене беше симптомът на болестта.
Намирането на смисъл в малките неща е антистрес за вече стресирани души – то предпазва от провал, защото малките, но важни неща в живота не могат да подкопаят достойнството ти с неодобрение или провал. Ако съдех по себе си, стресът е натрупана невъзможност да отговаряш в идеални граници на изискванията, които животът ни предоставя във все по-големи количества. Дори и да успееш да покриеш норматива на повечето места, с времето се издънваш някъде. Ако не е в работата, то задължително е в семейството, пред децата, в социалния си образ или дори в неделния избор на ресторант. Изискванията растат, а заедно с тях и пропуснатите точки. И в тази надпревара никога не можеш да стигнеш до финала, камо ли да победиш.
ЕПИЛОГ
Комедия или трагедия, моята собствена драма със стреса е все още с отворен финал. Както и на всеки друг. Както прочетох в една научна статия, липсата на стрес в живота означава смърт. Така погледнато, стресът е необходимо зло като месечния цикъл и окосмяването. Това превръща трагедията в комедия. И дава нов прочит, а оттам и нова надежда. Въпросът е да се сещаш за това често и навреме.
0 Коментара