Как да се справим с генерализираното тревожно разстройство

Генерализираното тревожно разстройство е засиле­но и постоянно усещане за безпокойство и страх без реална причина. То е изключително деструктивно със­тояние, което подкопава самочувствието и стабилността на човека, като винаги е породено от вътрешни подсъз­нателни страхове. Човек с такова разстройство страда от повтарящи се черни мисли, разиграва драматични сюжети, които са напълно илюзорни, страхува се от полудяване, неочаквана смърт или изпадане в драма­тично състояние на бедност и прекарва голяма част от времето си в създаване на илюзорни сценарии, които никога няма да се случат. Това става начин на прекарване на свободното му време и той не може да се изолира от това тревожно състояние.

В ежедневието си човекът с генерализирано тревожно разстройство се чувства непрестанно уморен, а сънят му се нарушава. Това тревож­но разстройство върви заедно с депресията, с общото обезсмисляне на живота. Вниманието на човек с такъв проблем е насочено към илюзорните сценарии в бъде­ще, а не към конкретни решения в настоящето. Жените са по-предразположени към генерализираното тревож­но разстройство, въпреки че напоследък и много мъже страдат от него. Най-общо причините се коренят в дет­ството и в семейните отношения, с които детето е израс­нало. Причина може да е и преживяна травма, която е била потисната и се „събужда“ след време. В семейните отношения виждам две възможни ситуации, които биха провокирали генерализираното тревожно разстрой­ство. От една страна,

родителите са в сложни отноше­ния,

има напрежение между тях, нездравословна връзка, за която те споделят на детето си, търсят неговия съвет и така то заема позицията на възрастния в семейството. То ги изслушва, ангажира се с техните проблеми, усеща, че поема отговорност, която не съответства на възрастта му. Това дете израства в огромна несигурност и странно чувство, че е гарант за запазване на семейството му, и тази позиция, която му е вменена от родителите, е източ­ник на засилена тревожност. Тя се отключва след време, след като то самото стане възрастен и влезе в семейни отношения. В един момент започва да се притеснява за всичко и подсъзнателно има нужда да изживее нещо, което му е било спестено в детството – да е безгрижно и да разчита безусловно на човека до себе си.

От друга страна, ако единият родител е много трево­жен и непрекъснато проиграва своята тревожност чрез детето си, притеснява се за всичко и споделя своите без­покойства с него, то я прихваща, тя става част от него и няма възможност, която да му даде жизнеутвърждаваща алтернатива за бъдещето. Много е важно в едни семей­ни отношения родителят да определи точното място на всеки в тях и да не забравя, че

детето не му е приятел.

Само той може и трябва да се опитва да бъде приятел на детето си, нужно е да му дава усещане, че може да споде­ля с него всички въпроси, които касаят израстването и предизвикателствата, с които то се сблъсква.

С възрастта човекът с генерализирано тревожно разстройство живее с нарастваща вина към родителите си. Той има проблем да се отдели от тях дори за извес­тен период от време. При него ролите и периодите са обърнати. Като дете е било нужно да се усеща в зависи­ма позиция в родовата йерархия, а на него му е давано усещането, че е равностоен партньор в семейните отно­шения. Като възрастен, вместо да изгражда приятелски отношения с родителите си, той е в позицията на пълна зависимост от тях.

Човекът, страдащ от генерализирано тревожно разстройство,

въпреки индивидуалните при­чини, довели до отключването му, няма спокойни и рав­ностойни отношения на зрели години с родителите си. Той често живее с тях и има негативна визия за своето бъдеще. Несъстоялото се физическо отделяне от роди­телите поддържа на подсъзнателно ниво инфантилната позиция на човек, който не може да поеме отговорност за живота си, който впоследствие регресира психически. Този човек чрез подсъзнателния гняв към родители­те си, заради това, че не са му позволили да бъде незави­сим, обикновено ги „наказва“ с нежеланието си да бъде активен и независим, дори и финансово.

В. започна терапия с мен по молба на нейния брат, който ме помоли да я приема възможно най-скоро. Не го познавах, той просто се обади от името на сестра си, много притеснен, че тя отказва да ходи на работа, да се храни и да се вижда с близки. Той я придружи до кабине­та ми, а после ни остави сами. Срещу мен стоеше жена на средна възраст, която беше толкова тревожна, че отказ­ваше да сподели каквото и да е за себе си, а ми описваше само състоянието си, което аз виждах добре. В момента беше невъзможно да се работи терапевтично с нея, из­слушах я, разбрах, че ѝ е много трудно, защото е

сама, наближаваща четиресетте си години,

скоро приключи­ла поредната си неуспешна връзка. Сподели на няколко пъти, че не вижда никакво бъдеще за себе си, напротив, представя си, че ще приключи сама, без препитание и без жилище. Накрая на срещата ни ме попита дали мога да ѝ помогна. Предложих ѝ да се видим няколко пъти и да решим дали срещите ни може да се окажат от полза за състоянието ѝ. Тя ме изслуша, замисли се и си тръгна. Попитах я дали има лекуващ психиатър, сподели, че е на антидепресанти от десет години.

На следващата ни среща дойде сама, като се изви­ни за предния път, че е допуснала да бъде придружена от брат си, че въобще е допуснала да не се справи сама със ситуацията.

Изглеждаше много по-жизнена

от пър­вия път. Попитах я дали има проблем с получаването на подкрепа и помощ, отговорът беше положителен. На коментара ми, че всеки има нужда понякога от това, тя сподели, че винаги се е справяла сама и не може да си позволи да бъде слаба, защото това ще е поредният по­вод за критика от страна на баща ѝ. Това беше началото на терапевтичната ни работа.

– Вие сте в зряла възраст, а току-що споделихте, че баща ви явно е много критичен към вас. Какви са него­вите поводи за критика? С какво не е съгласен в живота ви и как се е стигнало до това положение, в което жена с професия като вас и със социално положение е в неразрешени отношения с баща си?

– За да ви отговоря на въпроса, трябва да споделя нещо и за майка ми. Много съм мислила за нещата в се­мейството ми и си давам сметка, че двамата ми родите­ли си разрешаваха отношенията помежду си чрез мен. Баща ми не беше щастлив с майка ми, не знам защо, но никога не съм ги виждала да общуват с обич помежду си. Винаги е имало напрежение и отхвърляне от двете страни. Това разболя мама. Спомням си като малка

кол­ко слънчев човек беше тя,

отделяше ми цялото си време, не обръщаше внимание на поведението на съпруга си. В момента, в който тръгнах на училище, тя започна да се затваря в себе си. Не работеше, защото баща ми дър­жеше да е у дома и да се грижи за мен и брат ми. Майка ми започна да се притеснява за всичко, да ме плаши с всичко, да ми споделя колко е ужасен животът. Колкото и да се бунтувах срещу тази нейна позиция, усещах, че започвам да мисля като нея. Спря да ми дава обич и под­репа. Отнасяше се с мен като с бебе, което тя не искаше да пусне да порасне. Тази близост ми тежеше все повече, но и не можех без нея. На този фон баща ми не беше до­волен от това, което ставаше с майка ми, но си го изкар­ваше на мен. Критикуваше ме за всичко, отблъскваше ме, няколко пъти ми е казвал, че съм неговият провал в живота. Това ме направи недоверчива и тревожна като майка ми, недоволна от себе си, заради критиките му. Трудно растях. Брат ми е с десет години по-малък от мен и той нищо не разбираше от случващото се.

В. имаше нужда да спре.

Нямаше енергия дори да изрази емоция.

Сподели, че ѝ е трудно да продължи, и предпочете да смени темата. Имаше интересна работа, която ѝ е помагала дълго време да избяга от спомените за миналото. Сама изрази желание да говорим за някои от връзките ѝ следващия път. Зачудих се защо направи това разделение в емоционалния си живот, но нищо не казах. Знаех, че тя сама трябва да реши да говори за неу­добни теми и сюжети. След като си тръгна, се замислих за това колко много деца живеят с нерешените проблеми на родителите си, и ми стана болно. Колко неподготве­ни създаваме семейство и решаваме да станем родители! Зад най-добрите намерения, които имаме спрямо децата си, колко агресивни всъщност сме към тях! Видях също как желанието на моята пациентка да говори за себе си, я събра психически и я вдигна на крака.

– Първата ми връзка беше много късно спрямо мои­те съученици – продължи тя при следващата ни среща. – Бях на двайсет години, а той – на трийсет. Бях неопитна, но много влюбена. Всичко стана много бързо. Беше прекрасно, но кратко. В края на първата година разбрах, че той има паралелна връзка. Преживях го много тежко, но

на­мерих сили да прекъсна отношения с него.

Беше ужасно. Това беше поредното отхвърляне на мъж в живота ми.

– Ще говорим, когато решите, за мъжете, които ви отхвърлят. Мисля, че в това се крие отговорът за вашите емоционални състояния. Да се върнем към семейството ви. Как продължиха отношенията у дома?

– Майка ми си отиде, когато бях на петнайсет годи­ни. Беше се предала. Не виждаше смисъл в нищо. Непрекъснато говореше за безсмислието на живота. Преживях го тежко. Много трудно преработвах в главата си целия негативизъм и безсмислие, които излъчваше. Баща ми стана още по-критичен към мен, този път и заради жена си. Имам чувството, че ме упрекваше и за това, че майка ми избра да си тръгне. Той явно смесваше позициите ни, упрекваше мен заради нея. Той дори не се замисли, че в случая аз имах нужда да говоря за загубата, за мъката. Учудвах се, че ставаше дори жесток на моменти. Не знаех как да си го обясня. Баща ми, след смъртта на мама, се превърна в тих насилник. Непрекъснато ме упрекваше, че нямам дете и не ставам за нищо. Давам си сметка, че всеки път след разговор с него по телефона се

чувствам гневна и изтощена.

Той не разбира, че ако ме подкрепи за всичко, което съм постигнала, ще направи най-смис­леното нещо, на което е способен. При такава ситуация наистина бих обърнала внимание на личния си живот. Сега просто му се противопоставям и правя обратното на това, което очаква от мен.

– Да се върнем на темата за отношенията между родителите ви. Няма да можете да си обясните пове­дението на баща ви към майка ви, защото това се от­нася до техните отношения. Явно не са били готови за близостта помежду си. Отношението му към вас е по-обяснимо – той просто очаква нещата да се случват според неговата представа за вас. Фактът, че с така­ва емоция родителите ви са общували с вас, понякога напълно неадекватна на възрастта ви тогава, говори, че всъщност много са ви обичали. За съжаление, не са били в състояние да успокоят отношенията помежду си, каквито и липси да е имало в тях, и да се отдадат като зре­ли хора на родителството.

В. обърна внимание на думите ми. Замисли се, но не беше в състояние да реагира в момента. Гневът ѝ към ро­дителите ѝ беше много силен, имаше нужда от време. На тръгване пожела да ми разкаже сън, който се повтарял често през последните години. Сънува, че танцува на морския бряг с мъж, който е тя, но в мъжко тяло. Чув­ства се щастлива. В един момент, когато е най-отпусната и спокойна, той

вади нож, наранява я и я изоставя.

я се усеща напълно самотна и безнадеждна. Дори не ме попита какво мисля за този сън, само каза, че няма ни­каква идея за какво става дума.

На следващата ни среща имаше желание да говорим за последната ѝ връзка. Беше с мъж, много по-голям от нея, който не искал деца, защото вече имал голям син. В. сподели, че това е поредната неуспешна връзка в живота ѝ, което я кара да мисли, че е склонна да създава такива обречени връзки. На въпроса ми как си обяснява това, тя отговори, че не знае.

– Неуспешна или невъзможна, как мислите? – Направих това уточнение, без да визирам елементарния фройдистки прочит на ситуацията, че индиректно, чрез връзката си с тези зрели мъже, тя се стремеше да подобри връзката с баща си. Усещах, че има нещо по-дълбоко в случая. Разбрах, че уточнението я докосна.

– Може би наистина е по-точно да се каже невъзможна!

– Невъзможна, защото сте вярна в себе си на мъжа от съня, който е като вас, но в мъжки образ. Какво се опитва да ви подскаже подсъзнанието с този повтарящ се сън, как мислите? Свързвате ли го с нещо конкретно?

В. се облегна на креслото и отпусна поглед в нищото. Имах чувството, че се

пренесе в друго измерение.

Като че ли невидими сълзи се стичаха по лицето ѝ. Остана неподвижна в това състояние. Помоли за чаша вода и реши да говори.

– Само тук мога да ви разкажа една история. Израснах с братовчед си. Бяхме неразделни. Той беше най-близ­кият ми човек. Бяхме като едно същество, разделено на две. На шестнайсет години отидохме за първи път на дискотека, прибрахме се у дома след това, оказахме се в едно легло и… започнахме да се целуваме. Той ме галеше навсякъде. Беше ми много приятно, но и

притеснено, ужасно притеснено…

В един момент се спряхме, като че ли и двамата осъзнахме какво се случва. Проблемът е, че след това няколко пъти се повтори същата ситуация. Последния път той се опита да отиде по-далеч, което ме отблъсна и отврати от него. Прекъснах всичко. Чувствах се ужасно. Предадена, но и изнасилена, не действително, а емоционално. – Сълзи се стичаха по лицето ѝ. Виждах тъгата, но и някаква липса се четеше едва доловимо. – В момента, в който ми зададохте въпроса за невъзможната любов и близостта с подобен на мен мъж в живота ми, аз направих връзката. Никой не знае за случилото се меж­ду нас. Никога повече не го видях. Избягвам всяка въз­можност за среща между нас. Поради тази причина не ходя на никакви семейни сбирки.

– Благодаря ви, че ми се доверихте и ми споделихте тази история! Това е съществена част от вашето минало, която е напълно обяснима, имайки предвид условията, в които сте израснали. Липсата на бащина подкрепа и раз­биране се е трансформирала при вас в желание да бъдете утвърдена като човек и жена от близък до вас мъж, ваше­то друго аз в мъжко тяло. Напълно обяснима е емоцията, която сте изпитвали към него, защото тя се среща често между близки хора и не е случаен фактът, че цивилизацията е наложила

табу върху този тип близост.

Тя е не­редна и забранена, което не значи, че не съществува. Вие имате огромно чувство за вина, че сте я допуснали, а не бива. Поставили сте граница в отношенията си тогава, когато е било необходимо. Проблемът е, че братовчед ви не се е съобразил с нея и се е опитал да я премине, но това е неговото желание и избор. При вас табуто върху тези отношения работи и точно това ви е спряло да отидете по-далеч. Това, че сте изпитвали емоция към този човек, е обяснимо, макар и неприемливо. Вие сте били готова да я трансформирате в отношение между близки хора, което е достойно за уважение. Страхувам се обаче, че сте се чувствали и продължавате да се чувствате виновна за случилото се, което неминуемо се е отразило върху последващите отношения с мъжете. Имам още един въпрос. Как се развиха отношенията с брат ви през годините?

– Първо, прав сте за това, което казахте за братовчед ми и преминаването на емоционални граници между роднини. Брат ми е бил винаги встрани от мен, защото имаме голяма разлика в годините. Дълго време подкре­пяше позицията на баща ни, но напоследък прави всич­ко възможно да сме близки и имам чувството, че полага усилия да ме разбере.

Има няколко други важни неща, за които си давам сметка сега. От една страна,

прихванах от тревожността на майка ми

да се притеснявам за всичко. Това компен­сирах с перфекционизъм и опит да съм първа навсякъде. От друга страна, изпитвах огромно самообвинение зара­ди отношенията с братовчед ми, загубих самочувствието си като жена, имах потребност мъжете непрекъснато да ми показват и доказват любовта си. Харесвах по-зрели от мен мъже, за да мога да ги разигравам. Посвещавала съм месеци, понякога и години, в непрекъснати прово­кации и игрички от моя страна, в желанието си да видя доколко действително ме желаят като жена… Чувствам се виновна и заради това, защото е имало моменти, в които дори съм се подигравала с човека до мен, а не е трябвало.

– И това е обяснимо. Вие не просто сте ги разигра­вали, вие сте им отмъщавали заради липсата на бащина подкрепа и отношение в живота ви, от една страна. От друга, заради недоверието ви към мъжете като резултат от отношенията с братовчед ви. Той е мъжът, когото сте

обичали с непозволена любов,

но сте намерили сили да започнете да трансформирате това чувство. Той обаче ви е пренебрегнал, като се е опитал да премине граница­та между вас, което вие сте приели като предателство и недоверие към мъжете. За вас оттогава всяка близост с мъж крие опасност от нараняване или отхвърляне. Вие разигравате мъжете не само защото им отмъщавате, но и защото се страхувате да не ви изоставят или наранят.

Анализът на начина, по който В. се чувстваше с мъ­жете в живота ѝ, беше начало на нова възможност и на­дежда за нея да види миналото си от различен ъгъл. Ви­дях, че той я успокои и ѝ помогна за няколко минути да се усети в равновесие със себе си, отвъд тревожността. Терапевтичната работа беше ясно зададена. Непрекъс­нато я връщах в последвалите ни сеанси към идеята, че не всеки мъж я отхвърля, за да ѝ стори нещо лошо, и не всеки близък мъж я насилва, за да се подиграе с чувства­та ѝ.

Тревожните ѝ състояния бяха упорити,

съмненията ѝ  бяха огромни, недоверието ѝ я следваше във всеки нов контакт. Терапевтичната работа ѝ помогна да осъзнае, че агресията към другия под формата на разиграване и непрекъснати провокации не води до нищо здраво в отношенията и в крайна сметка е неосъзната агресия към самия себе си. Не след дълго тя се запозна с мъж, няколко години по-голям от нея, с житейски опит, раз­веден, баща на две деца. Тя сама му споделила в нача­лото на техните отношения за

травматичните моменти от своето минало.

Той оценил искреността ѝ. Здравата им връзка и годините терапевтична работа я правеха все по-малко тревожна. Не след дълго забременя. Беше много щастлива. Взехме заедно решение да спрем сеан­сите за момента.

Случаят В. е пример за генерализирано тревожно разстройство, в което моята пациентка полагаше голе­ми усилия да се държи в адекватно състояние въпреки изострените невротични конфликти, които носеше от миналото си. Психически човек не може да понесе това напрежение безкрайно дълго в себе си. Една раздяла или депресивен момент отключват цялата тревожна енергия, с която той живее най-често от детството си. Тези моменти обикновено завършват с неспособност човек да я потиска, тя го залива и той най-често се оказ­ва неподготвен. Безкрайното отхвърляне на тревожните състояния непременно ги задълбочава допълнително. Възможността човек да споделя за случилото се с нужна­та подкрепа, прави от тях стимул за развитие и за търсе­не на креативни решения в живота.

Текстът е откъс от книгата на д-р Огнян Димов „Тревожността – причини, смисъл, разрешаване“.