Как древното знание променя медицината?

Изживява ли медицината повратен момент? Могат ли алтернативната медицина и науката да се съчетаят успешно, помагайки на милиони хора по света? Отговорите на тези въпроси намираме в книгата „Тайната на изцелението” на германския журналист Йоаким Фаулщих. Авторът твърди, че тялото, съзнанието и душата са тясно свързани помежду си и са преплетени в голяма мрежа, в която се крие търсената открай време тайна на изцелението.

Сблъсъкът между алтернативна медицина и наука съществува от векове, а поддръжниците на единия и на другия лагер спорят ожесточено отколе. Йоаким Фаулщих, който от години търси пресечната точка между двете, смята, че голямото объркване идва именно от крайното мнение „за” и „против” на поддръжниците на двата лагера.

В сензационната си книга „Тайната на изцелението” Фаулщих разкрива как древното знание променя съвременната медицина: „Методите, които само допреди няколко години бяха игнорирани, защото ги смятаха за ненаучни, сега намират признание. Университетски клиники работят рамо до рамо с лечители, онколози подкрепят пациентите си чрез пътешествия на съзнанието към прастари вътрешни образи и картини, психолози съчетават хипнозата с двигателна практика,

лекари предизвикват изпадане на пациентите в транс,

за да проследят дълбоко скритите причини на хроничните заболявания. Как могат да се обяснят техните успехи?”

Фаулщих показва, че древното знание отдавна вече не се намира в противоречие с модерната наука. Откритията, направени от невробиолози и изследователи на мозъка през последните години, потвърждават, че тялото, съзнанието и душата са тясно свързани помежду си, преплетени в една голяма мрежа. Именно в нея се крие тайната на изцелението, която хората открай време търсят, смята германският журналист.

Йоаким Фаулщих е телевизионен журналист и режисьор на документални филми в сферата на политиката и екологията. От 20 години се занимава задълбочено със съчетаването на алтернативна медицина и наука – в частност изследвания за съзнанието и подсъзнанието – с цел по-здравословен начин на живот и лечение на редица заболявания.

Сбогуване с човека-машина

Откъс от „Тайната на изцелението“

Когато хората се разболяват, когато се чувстват изхвърлени от релсите, те си пожелават само едно: всичко да бъде както преди, а вниманието, което сега все повече насочват към симптомите и евентуално страха си от бъдещето, отново да бъде насочено към всекидневните неща. Съзнанието обаче постоянно ориентира остротата на възприятието към болка­та, която вибрира скрита на заден план, а понякога и просто към очакването за болка или към други признаци за напред­ващо заболяване. В такива случаи тялото постепенно заема в съзнанието все повече и повече място, а вътрешната картина на заболелия организъм става изкривена, защото възприятието превръща онези области, до които се докосва, в огромни, много по-големи, отколкото са в действителност от гледна точка на здравия човек.

Когато заболяването стане хронично, тоест продължава от доста време, то заема все по-голямо място в съзнанието. Всич­ко вече се върти единствено около променящите се или неиз­менните симптоми, а одисеята из лекарските кабинети отдав­на определя всекидневието. Отново и отново надежди, отново страх, отново поредните разочарования.

В такива периоди хората се втурват към постоянно увели­чаващите се оферти на фармацевтичната индустрия: тъпчат се с тинктури и таблетки, които им обещават спасение, подлагат се на изследвания с най-новата диагностична техника или на доброволното участие в някое изследване, където неизтощи­мите специалисти от фармацевтичната промишленост изпитват нови медикаменти. За тях съществува само една цел, на ко­ято подчиняват всичко: това, което ме боли и поражда в мен страх, трябва да изчезне. И за тази цел са готови на всичко.

В тази напълно разбираема, често отчаяна битка лесно може да се случи пациентите сами да си навредят, но най-вече – да пропуснат шансовете си за фундаментално лечение, което да възстанови вътрешното им равновесие, така че тялото и душа­та да се върнат към своя естествен баланс.

Не е лесно обаче да се възприеме такова поведение, защото то противоречи на хилядолетната философска представа, която се е превърнала в един от основните стълбове на традиционната медицина.

Нашата представа за човека и неговите заболявания се определя от разделението, което правим, между тяло и душа, обосновано от философа Рене Декарт. Според него тяло­то представлява нещо като празна обвивка, която в известен смисъл води свой собствен живот. Различните процеси, които протичат там, като се започне от външно видимото и се стигне до клетъчното равнище, следват биологични кръгове от пра­вила и норми. Те всъщност не се нуждаят от дух и съществу­ват независимо от душата. И ето го индивидът – един робот, който се движи, автомат, машина. Най-отгоре обаче, в главата, живее същинският човек, един безтелесен дух, който е окупи­рал командната кула и оттам изпраща направляващи импулси към робота. Този дух може да влияе върху машината само в рамките на строго очертаните биологични задачи, които са му вменени. Но той може и да взема решения по въпроса какво да прави тя, доколкото му позволява командното табло. Тялото е помощното средство, чрез което духът се изразява във всекид­невната действителност. И, както е обичайно при машините, обслужването може да доведе до грешки (които понякога при­чиняват и злополуки) и, разбира се, направляващият дух може да забрави да поддържа в ред своя робот, да се грижи за него и да го смазва, което, естествено, съкращава продължителността на неговия живот. Но като се абстрахираме от тези принципни грешки на собственика, машината на тялото функционира до голяма степен автоматично, и то толкова дълго, докато неиз­ бежното износване не доведе до непоправими вреди. След това тя се влачи известно време с (хронични) щети, докато накрая спре завинаги, защото основните части вече не функционират.

Когато хората говорят за себе си, те имат предвид това умалено копие на своята личност, което се намира там горе в командната кула, и управлява робота. Те се смятат за напълно отделени от тялото-машина и наистина гледат на него като на нещо до голяма степен автономно, понякога дори чуждо, особе­но когато от него произтича болката.