Кои са първите признаци на Алцхаймер

Всеки познава някого, преборил рака. Никой не познава никого, преборил Алцхаймер.

Болестта на Алцхаймер е единствената от десетте най-разпространени причини за смърт в Америка, за която няма ефикасно лечение. От 2003 г. насам не е одобрено нито едно ново лекарство срещу нея.

Дали тези факти са достатъчни, за да помислим, че битката със заболяването, което унищожава човешката същност, е предварително загубена? Разбира се, че не. Един човек на име Дейл Бредесен поема неподозирано медицинско приключение, воден от мотото, че „никой не бива да умре от болестта на Алцхаймер” и прави открития, които дават надежда не само на милиони хора в ранен или напреднал стадий, но и на техните близки. Резултатите от изследванията на д-р Бредесен са събрани в книгата „Краят на Алцхаймер”.

Тя не е научен труд, макар че истинността на думите в нея е подкрепена от редица научни доказателства. Тя е по-скоро ръководство за профилактика и обръщане на развитието на когнитивния спад, засягащ паметта, вниманието, логическото мислене, възприятието, въображението, способността за вземане на решения, интелекта или иначе казано – всичко, което ни прави пълноценни човеци.

В „Краят на Алцхаймер” Бредесен извежда ключови стъпки, които могат да забавят, спрат и дори обърнат процеса на задълбочаване на деменцията и когнитивните нарушения. Обединява ги в протокол, наречен ReCODE. Резултатите на хората, решили да го последват, са впечатляващи. От първите десет, девет показват значително подобрение в рамките на три до шест месеца. Впоследствие протоколът носи подобни резултати на стотици хора, смятали възстановяването за невъзможно. Намаляване на токсините, хигиена на съня, оптимизиране нивата на хормоните – това са само част от целите, които Бредесен поставя пред пациентите си. Убеждава ги, че всяко усилие си струва стига да успеят да предпазят живота си от хватката на Алцхаймер.

Предлагаме ви откъс от книгата, който представя:

Историята на Елеонор

Като деца всички ние научваме, че когато човек е болен, му е лошо. Тогава не сме на училище и посещаваме лекаря: лошо ни е. Да ти е лошо и да си болен вървят ръка за ръка, нали? Това е проблемът при болестта на Алцхаймер. Минава много дълго време, без да ти е лошо, и когато симптомите са толкова очевидни, че да отидете на лекар, болестта вече е доста напреднала и е трудно, ако не и невъзможно, да бъде излекувана. При Алцхаймеровата болест скритите процеси обикновено се развиват 15 – 20 години преди диагностицирането.

Положението се влошава още, защото, когато развием симптоми като загуба на паметта, обикновено си намираме обяснение, с което да се успокоим, че няма нищо сериозно. Казваме, че думата ни е на „върха на езика“ или че нещо тъкмо „ни изхвърча от ума“. Мислим си, че „ей сега ще се сетя“, че мозъкът ни „забива“ или че сме в „интелектуална пауза“. Честно казано, повечето от нас, които имаме такива моментни засечки, нямаме начален Алцхаймер и не би трябвало да се тревожим излишно. При други от нас обаче не е така.

Когато човек се върне от болестта на Алцхаймер, какво ли би разказал за чувството, че потъва в деменцията? Или казано от позитивна перспектива, какво ли е човек да усети, че възвръща своите предишни способности? Благодарение на много хора, които са се върнали към нормалния си живот, прилагайки протокола ReCODE, най-после знаем отговорите на тези и други въпроси. Това не значи, че всички тези хора са имали едни и същи ранни симптоми, нито че възстановяването при всеки един от тях е протекло по един и същи начин. От опита на всеки един пациент всъщност научаваме по нещо ново.

Елеонор например била едва на 40 години, когато започнала да пропада в черната бездна на Алцхаймеровата болест. Баща й бил в последен стадий на Алцхаймер, когато и Елеонор започнала да забелязва у себе си симптомите, които той бил развил преди години:

Невъзможност да разпознава лица. Трудното разпознаване и помнене на лица – или т.нар. прозопагнозия, били първата промяна, която Елеонор забелязала, и сякаш се случила изведнъж и била ясно изразена, когато жената навършила 40. „Не го свързах с ранна деменция – ми каза Елеонор, – а с умора или някакво обучително затруднение (макар и да не си спомнях да съм имала такъв проблем, когато бях по-млада). Баща ми също го имаше.“
Намаляване на менталната яснота (особено по-късно през деня). „Започнах да изпитвам нарастваща ментална „умора“, особено към 3 – 4 следобед. Погрешно си мислех, че просто съм много изморена. Когато помагах на децата с домашните, направо се чувствах умствено изтощена. Беше нещо като усещането, което имах в колежа и университета след тежък изпит. Наред с това ми ставаше все по-трудно да чета, особено по-късно през деня, и често не можех да си спомня какво съм чела – при това дори от едната до следващата страница понякога. Започнах да се чувствам „странно“ по време на срещи, не знаех какво да кажа в разговорите – особено в края на деня. Забелязах, че често в общи разговори на можех да кажа нищо, и то особено когато се обсъждаха по-сложни или по-противоречиви теми; това не беше характерно за мен преди. Струваше ми се, че няма какво да кажа (просто нямах идеи по темата), а понякога коментарите ми не бяха в целта, защото не бях следила целия разговор. Често пъти, когато казвах нещо на срещи или в разговори си формулирах коментара наум и го повтарях отново и отново, докато го кажа, за да съм сигурна, че казвам правилното нещо и че няма да забравя това, което съм намислила да кажа. Това не беше нормално за мен.“
Намаляващ интерес към четенето, невъзможност да следи или участва в сложни разговори и невъзможност да се следи филм със сложен сюжет. „Започнах да се отегчавам от разговорите – ми каза Елеонор. – Не знам защо. Трудно следях такива, които не са от моята област, и просто исках да затворя очи.“
Неспособност да си спомни какво е чела или чула. „Беше изтощително да се мъча да си спомням разни неща, независимо дали са какво да купя от супера, или какво суши децата поискаха да поръчам“, каза тя. Сподели с мен, че през годината преди да започне протокола ReCODE, материалите, които трябвало да чете за курса, й изглеждали гъсто написани и не можела да ги запомни. „Не можех да запомня какво съм чела – романи, списания. Четенето (на което бях ненаситна!) вече не ми доставяше удоволствие.“
Намаляващ активен речник. Елеонор не можела да намери точната дума и започнала да си служи с по-ограничен речников запас. „Можех да кажа агресивен, но спрях да използвам войнствен. Казвах, че някой повтаря нещо отново и отново, вместо да кажа, че настоява за нещо. Можех да кажа, че някой е много социален, но не и да кажа, че е общителен. Постоянно си търсех думите, докато говоря, правех паузи, за да намеря точната дума. Обикновено намирах само „приемлива“ дума обаче или успявах да кажа нещата по заобиколен начин. Например казвах, че някой прави нещо стъпка по стъпка, защото не можех да намеря думата систематичен, за да кажа, че има систематичен подход. Това ме разконцентрираше, костваше ми настина големи умствени усилия, но не беше толкова очевидно, че другите да го забележат. След петия-шестия месец на ReCODE забелязах, че когато разговарям с хора, с лекота и естествено ползвам думи, които не бях използвала години наред – като тези, които споменах, и това ме изненадваше, защото дори бях забравила, че има такива думи.“
Бъркане на думи. „Случвало ми се е вместо името на едното дете, да кажа името на другото. Преди да посетя клиниката обаче, бях започнала да казвам едни думи вместо други. Когато карам децата на училище например, на будката за плащане на таксата за магистралата искам да кажа „Споделено пътуване“, за да платя с намаление за пътуване на няколко души, но вместо това високо и ясно казвам „Конферентен разговор“. Или пък искам да извикам кучето ни Джуно, но крещя „Чили!“ (каквото готвех в момента).“
По-бавно мислене. Тя мислела по-бавно, чувствала се „като в мъгла“ по време на работни срещи, а и пишела по-бавно, сякаш сигналите, подавани от нейния мозък към нейните пръсти, минавали през желе.
Повишена раздразнителност при шофиране. Многото неща, които шофьорите трябва да виждат и да отчитат, като се започне от разположението и движението на другите превозни средства и се стигне до осмислянето на пътните знаци и движението на пешеходците, така натоварвали Елеонор, че тя едва успявала да шофира.
Трудно запомняне на задачите и срещите за деня; чувство за „претовареност“. Елеонор започнала да забравя за срещи и да изпитва „голяма тревога и стрес, че не може да държи под контрол всичко в живота“, както каза тя. „Използвах календара на Гугъл и си слагах напомнящи бележки къде ли не, но пак забравях разни неща. Когато бях по-млада, бях сигурна в отличната си памет. Никога не пропусках срещи и запомнях всеки телефонен номер с едно набиране.“
Проблеми със съня. „Събуждах се много лесно, а когато се събудех, не можех да заспя отново – понякога с часове се въртях в леглото и просто не можех да заспя. Будех се по сто пъти на нощ.“
Кофеинът повече не стимулира умствената дейност.
Затруднения при говоренето на чужди езици, дори и китайски и руски, които владеела на професионално ниво.

Обикновено минават много години, дори едно или две десетилетия, докато симптоми като тези станат достатъчно тежки, за да се постави диагноза „болест на Алцхаймер“, както се вижда от случая на Елеонор.

Девет години след първоначалната изява на симптомите, когато вече е на 49, тестовете на Елеонор показват, че тя е носител на гена АроЕ4 – наследствен рисков фактор за Алцхаймерова болест. Тя минава невропсихологични тестове, които показват отклонения, съответстващи на нейните симптоми. С други думи, Елеонор не просто имала „засечки“. Мозъкът й започнал да я предава. Какво е изпитвала по време на този тежък период, освен спорадичните симптоми, които тя описа? Възстановявайки способността си да мисли, да си спомня, да функционира, Елеонор се оказа в едно необикновено положение. Тя е като изследовател, проникнал в неизследвана територия, откъдето малцина са излезли живи… но успя да се върне назад, за да ни разкаже през какво е минала. Ето как Елеонор ми описа своето преживяване:

„Искам да разкажа какво означава да се чувстваш като в „мъгла“ по време на началния когнитивен упадък. Аз имам много специална гледна точка, защото успях да се измъкна оттам. Беше нещо като това да носиш слушалки на ушите и да се опитваш да говориш с някого до теб. Той звучи глухо и ти се чувстваш изолиран от света. Преди да се възстановя, мозъкът ми сякаш бе увит в марля, която ме отделя от другите, пречи ми да участвам в нормален всекидневен разговор. Понякога например ми костваше огромни усилия по време на работна среща да формулирам отговора си и да го кажа, преди да съм забравила какво искам да кажа. Чувствах се така, сякаш тази „марля“ е нещо, което трябва да скъсам, за да мога да издърпам оттам мисълта си. Участвах в разговорите, особено в тези на по-сложни теми, с такива огромни усилия, каквито не съм правила никога преди.“

Елеонор започна протокола ReCODE в началото на 2015 година и за шест месеца забеляза ясни подобрения в състоянието си. След девет месеца направи невропсихологически тестове, които потвърдиха подобрението й: това, че чувстваше, че е по-добре, не беше плод на фантазията й или самозалъгване. Подобрението беше реално и измеримо. Ето как Елеонор описа усещането, че си възвръща нормалния живот един месец преди тестовете – през октомври 2015 година:

„Сякаш се събуждам от сън. Забелязах известни подобрения през август, но през септември ми беше ясно, че „мъглата“ се вдига, и можех да определя конкретни промени в моя ум. Имах чувството, че си възвръщам предишния живот, и ви писах, за да споделя с вас какво изпитах и какво научих, за да помогна на работата ви.

Виждайки промените, които настъпиха при мен, вече знаех какво беше станало с моя баща и с мен. Тогава си обяснявах проблемите с „умора“, с „възрастта“, но сега разбирам, че не е било така.