Аз бях болен от хепатит С дълго време, преборих болестта и не считам това за бог знае какъв подвиг. С това не искам да омаловажа значението на тази много сериозна болест. Но бих искал със скромния си пример да покажа, че болестта е победима дори без извънредно силна амбиция. (Амбицията, разбира се, е жизнено необходима, както и волята за борба с болестта.) Като цяло ще се въздържа от експертни изявления, защото определено не съм експерт, а и вече съм писал по темата, като винаги успявам да съобщя по нещо крайно противоречиво на медицинската наука.
Диагнозата. Добре дошли в клуб „С-клас”
Преди няколко години, когато научих диагнозата си, не знаех нищо за хепатит С, така че не се разтревожих особено. Дори се учудих на резкия тон, който употреби един от откривателите на вируса в кръвта ми. Бях дарил кръв за роднина и така се разбра, че съм болен. Лекарят, който повтори на другия ден теста ми за хепатит С, се държеше доста странно. Почти директно и в конфликтен маниер ме обвини, че съзнателно съм дарил заразена кръв – за болния ми роднина!… Чудех се как е възможно някой дори да допусне такива нагласи у мен, но днес разбирам, че той е бил длъжен да ме заподозре във всичко на света – преди малко по „Д-р Хаус” един гражданин дари за трансплантация на сестра си от черния си дроб, увреден непоправимо от хепатит С. (Тук обаче не е разумно да се разпростираме по културни дискусии в смисъл изкуството ли имитира живота или напротив.)
И така този лекар ми се накара, друг ме напъти, трети направи чудеса за мен, четвърти и пети си свършиха работата или не я свършиха – от всички имах някаква полза и им благодаря.
Имаше обаче още една причина този лекар – за съжаление не му помня името – да ми се кара и да ме оскърбява с подозренията си. Беше направил справка. Няколко месеца по-рано бях дарил кръв на друго място, тогава вирусът е бил регистриран, но
никой не сметнал за нужно да ме уведоми за това
Бях попълнил стандартната анкета за кръводарители – с два работещи телефона за връзка, имейл и т. н. Не съм маниак на тема лични данни и на такива места съм откровен с институциите. Тази институция обаче – Националният център по хематология и трансфузиология, тогава беше решила да остави нещо неизказано между нас… Нещо загадъчно, за съжаление присъщо и на други институции.
И така, научих, че съм болен от сериозна болест, която се развива бавно, но фатално, води до тежки увреждания на черния дроб, цироза, рак, смърт и така нататък. Не съм специалист, макар че понаучих едно-друго за хепатита като такъв. Научих, че има лечение; ако не е сто процента успешно лечението, има добра профилактика и т. н., и т. н.
Разбрах и защо към болните от хепатит С и В всеки лекар се отнася с определени подозрения. Неприятно е, но се възприемат като наркомански болести. Действително доста се предават по наркомански път, а в съответния жаргон дори има характерен израз – казва се, че еди-кой си е „С-клас”. C-klasse, ако трябва да се изразим на езика на Гьоте и Мерцедес-Бенц. Затова и всеки лекар, като чуе за хепатит, първо пита за наркотици и това не бива да травмира никого.
За мен едно от най-важните неща е, знаейки за болестта, да предпазвам останалите. На много места, където съм давал кръв за изследвания например, момиченцата ми посягат без ръкавици, но аз винаги гледам да им кажа нещо мило за болестите, предавани по кръвен път.
Специалистите също така препоръчват на болните да избягват „травматичен полов акт”. Каквото и да значи това, приятелката ми не се зарази, далеч преди да се излекувам роди дете, което донякъде прилича на мен, и така нататък. Преди да научим за болестта ми (най-вероятно съм бил заразен много години преди това, може би над десет), не сме били особено предпазливи дори с ножчета за бръснене, нокторезачки и подобни. За щастие тя не се зарази, но е било възможно. Тоест не е много лесно да се зарази човек, но аз, изглежда, съм талантлив в това отношение и такъв ми бил късметът. Имал съм наистина в най-първата си младост периоди с рисково поведение и отношения със съмнителни татуировчици.
Може би точно при татуиране съм се заразил
А може и при други обстоятелства – това няма кой знае какво значение. Въпросът е да се пазим взаимно. Някои например смятат, че по силата на широката ни славянска душевност трябва едва ли не час по час да се целуваме в устата с всеки, който ни се стори малко, да речем, благороден. Аз съм на мнение, че можем да запазим топлината от общуването и в по-хигиенични граници.
И нещо, което ме интересува от медицинска гледна точка.
Как влияе марихуаната на хепатита? За твърдите наркотици и алкохола е ясно – абсолютно забранени! Но за марихуаната никой нищо не казва. А това е важно – обществото ни е такова, че има нужда от такъв тип знание. За един от лекарите, които срещнах по пътя си, съм сигурен, че е пушилист – но не посмях да го попитам.
Моята борба
Борбата ми с хепатита – същинското лечение, продължи половин година.
Борбата ми със здравната каса продължи 2 години.
Две години след като научих диагнозата си, аз извършвах крайно абсурдни движения по съответните пътеки. От всички лица, с които трябваше да си сътрудничим, дори най-добронамерените трудно ми помагаха да се придвижа в този идиотски лабиринт от направления, печати, разкарване във всички посоки, разправии… Тези, които са омекотявали процедурата, макар че са действали в моя полза, фактически са нарушавали закона (и това го гледах по „Д-р Хаус”). В един момент например ми съобщиха, че трябва да отида до Русе за определен документ. Отидох до Русе и там ми съобщиха, че съвсем не съм на правилния адрес – както се и оказа… А имаше и доста недобронамерени – за някакви дреболии са ме правили луд. Нещо дребно, което може да се поправи механично – две цифри например са ме забавяли с месеци. Нарочно не разказвам с конкретни подробности, защото от това никаква полза не би могла да произлезе. Днес със сигурност правилата отново са променени, моят опит е безполезен в практическо отношение, а иначе е адска досада.
Трябва да кажа, че
най-много ме е обезсърчавало лошото отношение
на някакви такива недобронамерени лица. За съжаление и техните имена не мога да съобщя – не съм се интересувал, макар че би трябвало. Лошото отношение мен ме травмира, тези хора сякаш искаха да се извинявам за това, че ги безпокоя с моите тревоги за здравето ми. Заради такива лелки (условно казано) аз понякога съвсем изгубвах надежда и зарязвах всичко (голяма грешка).
Изглежда елементарно, но явно тогава съм имал нужда от следното внушение: пациентът винаги има право и трябва да го отстоява. Също така пациентът има право да греши (в поведението си, в разнасянето на бумагите…). Той не е учил 6 години за пациент и не се е клел в благородни антични принципи. Един от най-известните Хипократови принципи впрочем е популярната максима, че изкуството е вечно, а животът – уви, кратък. Много поучително в пациентски аспект.
Интерферонът. Вътрешни работи
Същинското лечение на хепатит С е курсът с интерферон. Освен разправиите със здравната каса, която, макар и трудно, все пак един ден поема разходите за това скъпо лечение, пациентът има да извърши ред други неща. Трябва да се определи дали пациентът е подходящ за интерфероново лечение – за целта се прави биопсия на черния дроб и най-различни изследвания. Тук също не бих се разпростирал, за да не кажа някоя квазимедицинска глупост.
Интерферонът за съжаление не е панацея. Все още няма гаранция за пълно излекуване на всички пациенти – по някаква причина аз попадам в щастливия процент излекували се. Но при всички положения интерфероновият курс е от голяма полза, дори да не доведе до пълно изчистване на вируса.
Интерферонът е сериозно изпитание.Той е цяла една отделна сага, която тук ще щрихирам накратко.С две думи, това е 6 месеца bad trip, казано на езика на Керуак (между другото на Керуак първи език му е френският, но и това е отклонение по хуманитарните въпроси). Листовката на медикамента е дълга и зловеща, като присъда на Инквизицията. Страничните ефекти могат да разчувстват и по-коравосърдечен читател: висока температура, кашлица, грипоподобни симптоми; болки в ставите, сухожилията, очите, главата; депресия, раздразнителност, рязка смяна на настроенията; нарушено зрение; липса на концентрация; понижено желание за секс; суицидни наклонения – има случаи на действително самоубили се хора… И други. И така нататък.
С температурата се свиква – в началото вдигах по 38 градуса всяка вечер, стигал съм до 38,6. Първите месеци от лечението ми бяха през лятото. Когато външната и телесната температура се изравнят на 38 по Целзий, това е особено преживяване. В това положение няколко пъти разигравах следната сцена. Носех си постоянно термометър под мишницата. Когато някой, примерно полицай, ми зададе глупав въпрос, вадех термометъра и го разглеждах със замислен вид. При нужда показвах резултатите по скалата и молех за коментар или изричах с трагично изражение: аз, господа, не съм към вашето министерство. Полицаите по принцип често ме спират за документална проверка и трудно възприемат идеята, че не съм криминален тип. Впечатляват ги телосложението ми (skinny) и пиърсингът. Когато бях на интерферон, ме спираха още по-често, защото бях станал 47 кг, с блуждаещ поглед и нестабилни възгледи; имах съмнителен вид.
Веждите ми израснаха като сенници.
Сутрин със ставането от леглото вече бях смъртно уморен. Може би такава е старостта – аз преживях дъртофелничеството в сравнително младо тяло.
И мърморех като дядка – в магазина, на улицата… Всяка една несправедливост (или нещо, което ми се е сторило несправедливо) аз възприемах като лично оскърбление. Обикновено нямах сили да се разправям, но се е случвало да изнасям назидателни лекции за морала на касиерките в „Пикадили”. Някои хора правят това и без интерферон. Искам да кажа, че интерферонът не бива да се превръща в оправдание или дори предлог за лошо поведение и издевателства над окръжаващата среда.
По време на интерфероновото лечение постоянно се следи кръвната картина на пациента. Аз по едно време закъсах с левкоцитите. Докторът гледа мене, гледа данните, пък ми вика: ама ти как ходиш в пътя? Ей на – викам, – ходя някак. Но това са дребни неудобства спрямо голямата цел – победа над болестта.
Някои съображения в заключение
Пак ще подчертая – не се водете от лековатия ми тон. Сега ми е лесно да се шегувам с болестта, защото е зад гърба ми. Но това е изключително сериозна болест, коварна тъкмо с прикритото си развитие. Когато болестта се прояви, вече е изгубено много време и борбата започва от лоши позиции. Колкото по-рано и по-бързо човек започне маневри срещу вируса, толкова по-добре.
Към околните: подкрепяйте болния и не се гнусете от него. Вирусоносителят не е прокажен, а дори и да е прокажен, пак не е нужно да се изолира. Това сломява, озлобява и обезсърчава. Както стана въпрос, елементарна хигиена и минимални предпазни мерки са достатъчни, за да се предпазят околните.
Въпреки това дори медицински лица проявяват престъпно невежество по този въпрос. Чувал съм за много случаи, в които зъболекари отказват да лекуват болен от хепатит С. Резултатът е, че болният отива при друг зъболекар, пред когото обаче премълчава за болестта. Което е от полза само за вируса – много хора се заразяват тъкмо на зъболекарския стол.
Към болните: не крийте болестта си и не се срамувайте. Мислете за нея като за противник, чието поражение ще ви даде повод за гордост в бъдеще.
Това беше в най-кратки и общи линии моята борба с хепатита.
Имунната ми система се оказа достатъчно силна спрямо здравната ни система.
Благодарен съм, разбира се, че все пак държавата ми помогна – макар и след двегодишни митарства. В противен случай аз нямаше да бъда излекуван – курсът на лечение с интерферон е немислимо скъп, аз положително нямаше да намеря необходимите средства.
Все още имам стар неизплатен дълг към здравната каса – стотици левове. Без да са ми прекъснати осигурителните права, дългът все пак стои. Докато се борех с касата за правото си на лечение, бях твърдо решен да не плащам този дълг. Нямах чувството, че парите ми ще послужат за нечие лечение, виждах само, че тази институция умее да унижава гражданина и да убива болните. Сега обаче въпреки всичко съм излекуван. Ще си помисля пак.
0 Коментара