Ако преди 2 години някой беше казал на мраченичени, че ще станат първенци по хигиенизирането и ще получат 40 000 лева награда, цялото село би се изсмяло. За работа ги бива, ама за чистотата много не придирят — нали не са граждани, я. Докторът им Кръстю Павлов си беше взел белята с тях. Ден не минаваше да не се отбие той в някоя къща и да не почне да нарежда: „Къщата ви е хубава, голяма, пет стаи, а вие всички сте се наблъскали в една — тя е и за спалня, и за кухня…” А стопанинът го гледа и се смее: трай си, докторе, и на пружинени кревати ще почнем да спим, и с пиджами… Имаше един, Дъбето му викат, голям шегаджия беше. Щом види доктора, смигне на булката и започне:
— Ти май пак за хигиената идваш, а?
Таман навреме. Баня съм решил да правя, ама не знам с парфюмиран сапун ли да се мия, или с домашния…
Трудно му беше, но докторът не се сърдеше на хората. Не са виновни те. И бащите им тъй са живели, и дедите им — кой се е грижил да ги просвещава… А хигиената беше нещо важно. На мнозина им се струваше, че лекарските съвети да си мият винаги ръцете преди ядене, да има на трапезата отделна чиния за всеки, да си почистват дворовете или да си направят хигиенични клозети са излишна работа. Затова бяха и шегите. Докторът им обясняваше, че ако тези дребни наглед неща не се спазват, идват болестите — дезинтерията, коремният тиф и разните други зарази. Но — ясно беше — не бе успял да намери формата. Той казваше истината, но трябваше да я каже така, че хората да я разберат и почувствуват.
Може би дълго още въпросът с хигиенизирането щеше да се протака, ако на помощ на лекаря не се притече селсъветът.
Председателят бай Драган Попов свика разширено заседание, доктор Павлов разказа каква е работата, начертаха план за действие — и почнаха…
Това беше през април миналата година. Гръмна една заран радиоуредбата и обяви на цяло село: от днес почваме акция по хигиенизирането. Ако излезем първенци, ще получим 40 000 лева и най-главното — здраве.
Хората сигур се бяха поусмихнали на тия думи, но още до обяд 11 комисии обиколиха селото и даваха наставления по чистотата. След седмица пак по радиоуредбата се обяви тържествено:
поздравяваме другарката Бона Дишкова, като най-чиста и уредна в селото, с една ръченица
Скокливата мелодия се понесе над селото весело и закачливо. Бона я чу, излезе пред вратнята, сложи ръце на кръста и усмихнато се огледа. Съседките надничаха през плетовете, подкачаха я за поздравлението и нещо им стягаше сърдцето. До вечерта не остана жена да не й дойде на гости.
– Рекохме да наминем, че чухме за тебе ръченица свирили — почваха те, скрили ръце под престилките, а очите им шареха наоколо да видят какво е туй пусто Бонино хигиенизиране.
Бона ги канеше:
– Елате, елате, погледайте … — и ги водеше из къщата и двора.
– На, таз стая я направихме за кухня и мивка тенекиена си поставихме, а стопанинът ми скова полици за съдовете. Пък житото и царевицата, дето ги държахме в другата стая, преместихме в хамбаря. Сложих в нея пружинените легла, които купихме преди две години. Една спалня стана чудо!…
Жените надничаха в спалнята и сякаш изпиваха с очи и леглата, и плетеното килимче на стената, и шарените възглавнички…
– Елате и двора да ви покажа, че туй е много важно при хигиенизирането — водеше ги тя. — Помийната яма изкопахме по-дълбоко, торището оградихме,
пък и клозет сковахме, че срамота е иначе, хора сме …
– Вай, Боне, — пляскаше с ръце една — ти и у клозета ли си окачила перде?
– Перде ами, — тържествуваше Бона Дишкова — само че туй не е за украшение, ами да умират мухите, с ДДТ съм го напоила…
Дали от Бонината агитация или пък много им се искаше да ги поздравят с някоя песен по радиоуредбата, не можа да се разбере, но сред жените в село Мраченик настъпи оживление.
– Че да не е само Бона домакиня — говореше си стрина Петра Стоянова— та из околията чак ще я разправят. На мен ли ще ми излезе насреща!
И прави, струва, но след 2 дни по радиоуредбата съобщиха и нейното име, изсвириха й една народна песен — тъжна и тежка, както подобаваше на възрастта й. И в нейния дом се изредиха мраченишките жени, огледаха го, одумаха го, ама решиха и те да не остават назад.
А председателят Драган Попов като срещнеше доктора, подхвърляше:
– Ти, докторе, макар че си с висше образование, трябваше да знаеш, че задачите се изпълняват само като завладеят масите — и отминаваше самодоволен от поучителните си приказки.
Но докторът само се радваше на шегите. Самият той не очакваше такива бързи резултати. Запалиха се хората — не можеш вече да ги спреш. Стопанката на Дъбето беше ходила чак в селсъвета да се оплаче, че мъжът й не ще да направи нов клозет. Дъбето се засрами и го направи. Същата сутрин по радиоуредбата му изсвириха едно хоро и той цял ден ходи из селото като именик …
Та така започна истинското хигиенизиране в Мраченик и когато дойде време да получат награда — всичко беше наред. Като ги обявиха за първенци и им връчиха четиридесетте хиляди лева награда — от мраченичени по-радостни нямаше.
Вечерта направиха събрание и салонът гъмжеше като кошер. Доктор Павлов само чукаше по масата за тишина, но беше радостен повече от другите:
– Сега сме окръжни първенци а, догодина да станем най-добри в цялата страна, съгласни ли сте?
– Съгласни! — отговориха му всички и той продължи :
– Предлагам да направим домашни бани. Селсъветът ще ни подпомогне с парите от наградата.
– Съгласни … викнаха пак хората и още докато си тръгваха, Бона Дишкова си правеше сметка, че и тоя път ще е първа. Ще си направят баня, пък ако ще цяло село да се пука от завист. Но като мина комисията да определи първите, се видя в чудо.
Двайсет домашни бани едновременно бяха направили мраченичени.
Радиоуредбата целия ден свири песни за поздравления.
До края на миналата година в село Мраченик имаше вече 50 домашни бани. Даже и Дъбето си направи такава, окъпа се, обръсна се и се подстрига, макар че беше делник. Върна се малко пийнал, но жената не му се скара. Зер малко ли е — първенци са по хигиенизирането и току виж вестниците взели да пишат за тях.
Доктор Павлов все така си обикаля къщите, но хората вече не се шегуват, че са се „погражданили“, а питаха за още. Че с хубавото лесно се свиква. Той надълго и нашироко разправяше какво още може да се направи и накрая неизменно добавяше:
– И не забравяйте! Като резултат от хигиенизирането през 1956 г. в селото има само един случай на заразно заболяване! Заразата бяга от нас!
Стопаните поглеждаха усмихнати към децата си, наредили се чинно да слушат докторовите приказки и, като ги виждаха такива чисти, окъпани, с червени бузки, клатеха глави.
– Хубаво нещо е туй хигиената и това си е…
0 Коментара