Йорданка Белева е родена през 1977 г. Автор е на книгите с поезия „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“ и „Пропуснатият момент“, както и на сборниците с разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“ и „Кедер“. През 2021 г. излиза книгата ѝ за деца „Баба Дрямка“. Носител е на множество награди за поезията и прозата си. „Централна емисия“ е новата й поетична книга.
Снимка: Яна Лозева
Американското списание Words without Borders нарича Йорданка Белева „един от най-интересните гласове в съвременната българска литература“, а сайтът electricliterature.com определя книгата ѝ с кратки разкази „Кедер“ (Жанет 45, 2018) като „едни от най-красивите, сърцераздирателни и почти магически страници, излезли от България през последните няколко години“.
Pernă*
Баба била на осем когато тръгват към България.
По пътя вместо кукла стискала перина, пълна със слама.
Перина е най-краткото определение за съпружески живот,
но баба ми го разказваше по-дълго.
(Жената винаги е сама,
когато плаче избърсва сълзите и думите в перина.
Каквито тайни има, само перината ги знае.
Майката дава перината на дъщеря си.
Ако няма дъщеря, чака първата внучка
и бродира последната роза на калъфката.
Розите по калъфката се поливат от сълзите.
Колкото са розите, толкова жени са плакали преди теб.
Може да е цяла градина.)
Помня, че заради перината се страхувах да стана съпруга.
Плашеше ме наследството от тайни
и самотата да ги отглеждам с моите.
Затова заровихме баба с перината.
С нея си тръгна и цялата невидима женска история на рода.
Сега всичко, което не знам, е толкова плътно,
че мога да пълня възглавници с него.
*pernă (рум.) – възглавница
Смъртта на началната учителка
Сега как да обясня на първите си чертички,
ченгелчета, завъртулки, на тесните и широките редове,
на първите буквички, първите срички, на думичките, думите,
детската реч, детското ми гласче, първите десет години.
На детството ми.
Как да им обясня, че няма кой да им се радва, да ги окръгля,
да им дава чиста страница, да ги нашарва с червено не защото са грешни,
а с червено против уроки, защото са грешни, но хубави.
Как да им обясня, че го няма вече началото,
че имаме само среда, разтегната до край.
Как да им обясня, че майка им е мъртва
и няма кой да ги помни.
Повишение в ранг
Ако избираш болка, не посягай към кратката.
Тя е за страхливците.
Не избирай и дългата. Остави я за тези, които искат да бъдат смели.
Вземи живата, светещата в тъмното, луминисцентната болка.
Не я носи на челото си като етикет.
Не чакай награда, нито възмездие.
Не пий болкоуспокояващи.
Разпалвай я редовно.
Поддържай я ведра.
Тя ще те издигне.
Навън или навътре.
По-рано или по-късно.
Тогава това, което избягваш,
и това, което преследваш,
ще струват еднакво.
Лозе без лозар
Изчезнала е необходимостта
да очакваме плодове.
В думите няма намек,
в погледите разточителство,
и ние отдавна не зреем.
Все пак нещо напомня, че тук е имало реколта,
неуморни ръце, добив на смисъл.
Движението му е почти невидимо:
листа прошумоляват,
плахи зърна се ронят сред бурени.
За кратко ума ми хлътва в природата и жужи.
Кученце
Някой в този момент го отделя от майката,
за да го поискаш ти.
(Нека не се заблуждаваме – то никога няма да бъде твое дете.)
Ще ти е вярно, ако държиш на това.
Ще изпълнява командите, потвърждаващи превъзходството ти.
Ще яде от ръката ти, ще я ближе.
Ще ходи след теб, ще те гледа в очите.
Ще скимти, когато не те намира.
Ще лае, а ти ще си измисляш какво иска да каже.
Ще го гледаш отгоре и ще имаш своите господарски минути.
Същото е когато написваш стихотворение
и си мислиш, че ще те надживее.
Среща на випуска
В поканата пише да дойдем със стари снимки,
за да може диджеят успоредно с музиката
да прожектира и детските ни години.
Нося празен албум:
как се снима непреживяното,
онова, което не ни се случи
докато чакахме неспокойни да ни се случи.
Когато забавяхме растежа си
в опити да не пропуснем детството.
Как се снима усърдието да премълчаваш
думи, да ги трупаш в речник на неназовимото.
Къде са думите, които не пораснаха в разговори.
Къде са разговорите, които не станаха език.
Къде е езикът на ненаписаната литература.
Къде е литературата, която не стана начин на живот.
Къде е животът, който нямахме.
Къде бяхме когато ни нямаше.
0 Коментара