Димана Йорданова е родена през 1986 г. във Велико Търново. Завършва гимназия с профил „Изобразително изкуство“, по-късно следва Балканистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Носител на Първа награда на Международния литературен конкурс „Алда Мерини 2016” и националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за стихосбирката „Жената и мъжете, които бях“ Скоро излиза втората й стихосбирка „По гръбнака“. Тръпки да те полазят е тази поезия…
И КОЛКО СА ИЗТЪРКАНИ
внезапните ни тротоарни разминавания.
Този град не може да измисли нищо ново,
всеки път – ръка, напускаща ръката…
Всяко разминаване издигнато е в паметник,
иззидано е в църква.
И има какво да изстива,
има в какво да не вярваш.
И има какво да събаряш,
има къде да не влезеш.
ГРАДЪТ БЕ МОКЪР КАТО СЛЕД ЦЕЛУВКА
Хората, предадени от влагата й,
с розовите си меса
по тротоарите трепереха.
Захвърляха използваните ласки
в кошчето, подсмърчаха
със носовете на клошарите,
които ги намираха.
И само кафенетата, застинали във поза лотос,
издишваха лениво сервитьорката.
Тя бавно бърше масата,
днес там – предадена от влагата,
една жена ще чуе,
че не я обичат вече.
Градът бе мокър като след целувка.
Клошарите не смеят да надникнат в кошчето.
А сервитьорката, загледана в движението
на ръката си,
изтрива бавно този ден
и смисъла да бъде лято.
ЕДИН МЪЖ СТАВА ОТ СТОЛА
разбива часовника си в стената,
поглежда към момичето,
отива си.
А времето му свършва в нея.
Тя ражда тези часове, които му остават.
Храни ги.
ИЗДИГАМ ЗНАМЕ ЗА ПРИМИРИЕ
със самотата:
впивам се
в превития гръбнак на утрото,
обличам ризата му,
бялата.
Изправям се.
НАДОЛУ ПО ГРЪБНАКА
Натрошени нервни влакънца
и стъпки,
спрели да дълбаят пясъка.
(И двамата не плакаха.)
Единият отвътре, другият отвън,
необратимо
раздробени на парчета,
сюрреалистична купчина
от кожа,
кости,
мускули,
сърдечни клапи
и магия,
разделяни от съединителната тъкан,
събрана, за да бъде разпиляна.
От мене е останала единствено магията – й каза.
Усмивките му – хипнотично пъргави,
очите му – финални блясъци на огън,
угаснал в лагера
на тяхното последно лято.
Тя, по бикини със издърпан ластик, рошава,
заслушана в морето,
щом то зареве,
извикваше:
Това море, усещам, е на път да се удави!
И влизаше в дълбокото.
Да го спаси.
ВЕЧЕРЯТ МЪЛЧАЛИВО
Той е разменил за лека радост
онзи алманах от трудна обич,
променил движенията,
киселинността във тялото,
очите.
И почти разплакан,
и почти красив
той посяга към ръба на масата, и чувствам:
между техните ръце започва да остава въздух.
Дишам го.
0 Коментара