Съществува негласната теория, че един век не би могъл да побере в себе си повече от една, максимум две велики национални поетеси.
Легендарни са споровете КОЯ Е по-добрата: Анна Ахматова или Марина Цветаева, Елисавета Багряна или Дора Габе. И т.н. Патетични и глупави, френетични и безкрайни, но поне елегантни диспути.
Както руският философ Николай Бердяев дели хората на такива, които разбират Достоевски, и на всички останали, така и десетилетните “фен клубове” на знаменитите поетки с необяснима спортна страст групират личностите според това дали ОБОЖАВАТ Ахматова (респективно Багряна) или БОГОТВОРЯТ Цветаева (респективно Габе).
Разбира се, в епохата на интернет тези неща звучат инфантилно.
Не по-малко наивно е да се делят модите, сезоните, политическите режими или просто годините на емблематични авторки, които твърдо и непоклатимо – като в музея на Мадам Тюсо, – красиво гримирани, соанирани и мумифицирани, застинали във вихъра на времето като в изстинала вулканична лава, завинаги ще ги символизират.
И все пак.
60-годишният юбилей на “Жената днес” е дръзкият повод, който подтикна към този на пръв поглед безумен опит – да се отделят онези български поетеси, които по силата на своя обществен и литературен магнетизъм са повлияли най-силно върху определено десетилетие (от 40-те години на миналия век до началото на настоящия).
Разбира се, този образователен екзерсиз е колкото обективен, толкова и субективен. И слава богу, няма болната амбиция да диагностицира или класифицира поетесите на България.
Затова пък ще ви припомни колко близки могат да ви бъдат ЖЕНИТЕ от привидно далечните времена.
40-те
ШАРМАНКА
Почакай, слънце,
аз не съм готова
за идващата нощ –
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си,
за да й давам право на почивка…
(„Почакай, слънце”)
Името й звучи като красив обреден напев: Дора Габе.
Най-фината дама на българската поезия.
Звездата й изгрява внезапно в зората на XX век, след като поетът Пейо Яворов я забелязва. По-късно тя му посвещава красноречивото си стихотворение “Женска кръв”.
Късните й стихосбирки “Почакай, слънце”, “Светът е тайна”, “Сгъстена тишина” и “Глъбини”, както и стихотворенията й “Шарманка”, “Добруджа”, “Раздяла” и др. са перли в короната на българската поезия. Стиховете й за деца – също.
Една от първите литераторки, която публикува не само смели статии в откровено феминистични издания като “Вестник за жената” и “Женски глас”, но и поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални постановки и концерти, статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели. Талантлива преводачка от полски, чешки, руски, френски и гръцки език. Любима и любяща, крехка и силна, нежна и до болезненост ранима е поезията й, облъхната от самата нея.
50-те
ПЕНЕЛОПА НА ХХ ВЕК
Аз съм тук зад три врати заключена
и прозореца ми е с решетка,
а душата, волна птица в клетка,
е на слънце и простор научена…
(„Зов”)
Както споменът за Норма Джийн е напълно изтрит от ореола на Мерилин Монро, така и Елисавета Любомирова Белчева е известна само с второто си Аз, а именно – просто като Елисавета Багряна.
Най-вихрената амазонка на българската поезия.
Най-страстната, най-смелата и най-непрактичната.
С най-късно издадена първа стихосбирка – “Вечната и святата” (чак когато е 30-годишна, през 1927-а).
С най-атавистичния размах на женската природа в стиховете си.
По време на бомбардировките над София през Втората световна война една бомба, улучила къщата й, едва не я убива. По-късно дори и с една отрязана гърда – типично по амазонски, неустоимо продължава да съблазнява живота.
Сътрудничи на “Вестник за жената”, досущ като Дора Габе. Една от първите отявлени феминистки в българската поезия.
За характера й и за това, колко трудно намира себе си, свидетелстват не само стиховете, но и псевдонимите й: Ничия Долче, Елизабета Б., Ел. Бленова. Стихосбирките й “Вечната и святата”, “Контрапункти”, “Светлосенки”, “На брега на времето”, както и стихотворенията й “Пенелопа на ХХ век”, “Амазонка” и др. я въвеждат завинаги като миропомазана и канонизирана жрица на Любовта в храма на Поезията.
60-те
СВЕТЪТ В ШЕПА
Не чакай да долитне от не знам къде си,
избава в човка да ти донесе
и с ножицата на крилете
небето ти да прекрои.
Щом търсиш бяла лястовица,
от собствената кожа сам си направи.
(„Светът в шепа”)
Тя винаги е вървяла по пътя на Дора Габе и Елисавета Багряна, приемайки с благодарност факта, че е обречена да бъде Третата.
Все пак Блага Димитрова в поезията си стои по-близо до Дора Габе, отколкото до Багряна. А и в творческо отношение съдбата й също е сходна с нейната, за разлика от обществените дела.
Завършва класическа гимназия в София и славянска филология в Софийския университет, след което дълги години работи като редактор в различни вестници, списания, издателства (пак подобно на Дора Габе активно превежда поезия от руски и полски език).
За разлика от Дора Габе участва в ръководството на Федерацията на клубовете за демокрация – СДС, и е народен представител в ХХХVI ОНС.
За разлика и от Габе, и от Багряна е вицепрезидент на Република България (1992–1993).
От книгите й с поезия, проза и пътеписи, чиито заглавия говорят сами за себе си, най-емблематични са:
„Светът в шепа”. Стихотворения. 1962
„Обратно време”. Стихове. 1965
„Пътуване към себе си”. Роман. 1965
„Осъдени на любов”. Стихове. 1967
„Отклонение”. Роман 1967
Да не забравяме също така, че Блага Димитрова е една от първите активни сътруднички на „Жената днес”. Нейно интервю с почти 90-годишната Дора Габе – за най-първата любов, за разминаването с Яворов, за многото лица на страстта и за старостта, публикувано през 70-те години в “Жената днес” – е категоричен образец в жанра до ден днешен, а също и уникален документ за времето си.
70-те
ЦВЕТНИ ПРИКАЗКИ
Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка…
(„Зайченцето бяло”)
Леда Милева е щастливо обречена да живее в сянката на бащиното си име (поетът експресионист Гео Милев), но пък това не й пречи да сътвори част от най-хубавите произведения за деца.
Неслучайно тя е най-активната и обществено ангажирана поетеса през тоталитарно време у нас. Достатъчно е да си спомним само, че е била:
– един от основателите на националното радио (1944–1950);
– програмен директор (1966–1967) и генерален директор (1967–1970) на БНТ;
– постоянен представител на България в ЮНЕСКО в Париж с ранг на посланик (1972–1978);
– зам.-председател и председател (1960–1980) на Българския ПЕН клуб;
– председател (1979–1989) на Съюза на преводачите в България;
– член на управителния съвет на Съюза на българските писатели (1979–1989);
– главен редактор на списание „Панорама“ (1980–1990);
– народен представител в VIII и IX НС и VII ВНС.
Издала е повече от 30 книги със стихотворения, поеми и пиеси за деца, превеждани и издавани във Франция, Германия, Русия, Белорусия, Румъния, Чехия, Полша, Унгария, Сирия и др.
Самата тя превежда стихове и проза от английски, руски, френски.
80-те
ТЕЖЪК ХАРАКТЕР
Аз ги имам за съученици –
тия честни дървета – на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост…
(„Булевардът”)
Немирното дете на българската поезия, на което никога не му стига времето и все бяга от час.
Миряна Башева е българската сестра на Марина Цветаева и много, ама наистина много далечна братовчедка на Емили Дикинсън.
“Что-то слышится родное…” – любовта й към всичко руско е напоила стиховете и сърцето й още от време оно. Страстта й към английската литература пък е колкото вътрешна, толкова и външна (все пак образованието си казва думата).
Известно е, че единствената дъщеря на трагично загиналия външен министър Иван Башев е прописала поезия сравнително късно, естествено, под въздействието на честната руска лирика. Затова първата й стихосбирка откънтява ударно, както си личи от заглавието – „Тежък характер”.
Много от стиховете й са превърнати в песни, страстно обичани от всички поколения. Такива са „Булевардът“ от Михаил Белчев, „Как си ти“ от братя Аргирови, „Тежък характер“ от Йорданка Христова и „Дано“, изпълнявана от Богдана Карадочева през 90-те години като своеобразен химн на промените.
90-те
ПАМЕТ ЗА ПОДРОБНОСТИ
(…)
Мъча се да си представя какво си представяш
преди взривът да избухне в ръцете ти
преди да се пръснеш и разхвърчиш
като червени и черни конфети
преди да полепнеш по стълбите и стените
по изтривалките пред вратите и по вратите
изкъртени на домовете ни и мазетата
по екрана на телевизора и по първите страници
на вестниците по съня и по мрака
по дните думите тишината и въздуха
и навсякъде направо непредставимо навсякъде…
(„Балада, посветена на момчето за мокри поръчки”)
Мирела Иванова е живият свидетел за това как един потиснат от родината си поет може да бъде приет с отворени обятия в Европа – години преди сънародниците му да бъдат официално допуснати там.
В продължение на 4 седмици тя виждаше своето стихотворение “Берлин 1991” изправено в цял ръст, надвишаващ нейния собствен, върху 2580 рекламни билборда в Берлин, Хамбург, Франкфурт, Залцбург, Мюнхен, Кьолн и Щутгарт.
Тя бе единствената българка, на която някога се е случвала подобна авантюра.
Въпреки всичко тя избра да остане в своята си България напук на опустошителната й “памет за подробности”.
Известна е с вниманието си към детайлите на интимния женски и глобалния мъжки свят, отразен в стихосбирките й „Каменни криле“, „Шепоти“, „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ и др.
Превежда активно поезия от немски език.
2000…
ПОСЛУШАЙ ПЯНАТА
Ти каза: “Нека заедно пропаднем,
ще блъсне скоро метеор земята”…
А аз го търсех повода отдавна,
но просто не желаех с непознати.
Тогава ти ми стана близък някак
и влизахме във черни асансьори:
Щом чуехме решетката да щракне,
политаха косите ни нагоре.
(…)
И лошото държи да ни се случи,
и хем е страшно, хем е много стилно.
Когато да пропадам ме научи,
защо не каза как завършва филма?
(„Моят личен Армагедон”)
Циничният славей на любовта. Писателката, която яростно се бори с думите в женски род, единствено число. Въжеиграчката по ръба на новия и стария век. Ина Григорова. Умореното дете на демокрацията, чиято чиста поезия твърде бързо се изцапа с петната на разочарованието, омерзението и умората (а за тези неща, както е известно, ефективни перилни препарати още не са измислени).
Сърдитата поетеса.
Ескимосите имат много думи за лед, а Ина има само една за поезия и тя се римува с любов. Страстта й към думите е ударно упражнение по стил, толкова повратливо жанрово, колкото и духовно.
Позната е с всичките си противоречиви лица. От ръбата гръндж поетеса, изхвърлена като фойерверк в българската алея на славата, до нежен вътрешен дисидент, близък повече с Ървин Уелш, отколкото с любимото си семейство – първият екип на сп. „Егоист”. От шумна и гневна млада жена до тих и самотен преводач на филми (нали английският е нейната страст). От върла феминистка, публично забраняваща да я наричат “поетеса” (защото поезията не е женска и мъжка, а бива само хубава и лоша), до талантлив разказвач на къси разкази, почерпени от скапаното ежедневие след 1989-а. От болезнено откровен публицист до неустоим журналист. Колко жалко, че от няколко години Ина избра друг континент за многостранните си вдъхновения.
Но вие помните двете й стихосбирки, нашумели със смелия си вербален стриптийз. Словесните кардиограми на “Послушай пяната” и “Стоте часа на денонощието” много точно описват развитието й. Първата лети и възторжено пее за любовта, окичена в рими като коледно дръвче. Втората лъкатуши в бял стих, страстта пак е разлистена, но вече е някак обречена, уморена, изрината от кофата с вчерашно бельо, звероукротена. Като в края на бесен екшън. Като след бурна нощ, когато на сутринта махмурлукът е по-тежък от всяко житейско изпитание.
Като въздишка след цигара, изпушена от самотна млада жена с тежки сенки под очите.
* * *
Но нали всичко е относително.
Някои – с пълно право – ще заявят, че 40-те и 50-те години преливат от Дора Габе и Багряна, но пък пулсират и с римите на Бленика (“Писма”), Магда Петканова (“Гурбетчийски песни”), Мария Грубешлиева (“Любов”) и пр.
Други с дни ще спорят за това, че Леда Милева и Миряна Башева въобще не са паметници неръкотворни, че без крехките образи на поетесите Петя Дубарова (“Пролет”), Невена Стефанова (“Освобождение”), Калина Ковачева (“Въздухът е празен…”), Лиана Даскалова (“Заклинание”) и др. го няма духа на 60-те и 70-те.
Трети като древно заклинание ще повтарят имената на Екатерина Йосифова (“Лунна песничка”), Станка Пенчева (“В градините на любовта е вече пусто…”), Валентина Радинска (“Нощна книга”), Силвия Чолева (“Скъпи, още любов и стихове”) и останалите горди българки, превърнали се в символи на поезията на 80-те и 90-те. Същото е и с младите поетеси, емблеми на промените в началото на новия век.
Затова е изкуството, в частност женската поезия – да се чете и препрочита, колкото и неизбежни да са промените на ЖЕНАТА УТРЕ, която отглежда в себе си сянката на ЖЕНАТА ВЧЕРА.
Убедени сме, че именно тя е Вечната и Святата, затова така лекомислено я наричаме – ЖЕНАТА ДНЕС.
0 Коментара