Стихове от Милена Вълканова

„Струва ми се, че лутането е задължителна част от преживяването да си творец, казва Милена Вълканова. Трябва да се изгубиш, за да можеш да се намериш, изскачайки пред себе си изненадващо от някой непознат ъгъл”. Милена е на 35 и е дипломиран психологически астролог. Скоро научихме, че е още поет. Впечатляващ поет.

vs.

не мога да се залъгвам повече

ти си прави чисти улици

музей на изкуствата

нощни барове с картини

на анди уорхол по стените

пейка и езерце

в парка

подхвърлени трохи на гълъбите

и прилежно подредена съвест

с ритъм на виенски валс

а аз съм кален селски път

насред мочурлива джунгла

къща построена върху прътове

за да не се удавят обитателите

и дупки вместо прозорци

които не могат да те опазят

от гладните очи

на хищния свят

мислите ми са нестройни

и се люшкат в грубия бийт

на шамански тъпан

ти ще платиш сто хиляди долара

за екскурзия до луната

а аз ще бия щипещи комари

докато броя звездите

 

За малките и големите

Малките хора

с малките думи

поддържат големите.

Раждат се в села

в подножието на Хималаите

и носят на раменете си

планината,

която амбициозните,

духовните, неспокойните,

устремените,

търсещите

искат да превъзмогнат.

Първите стават шерпи

и водят вторите

по тайните пътеки

на недостижимото,

където големите

биха загинали,

ако не бяха малките.

 

Небесна

Обърни се, Небесна,

ти днес ще се венчаеш

за своя земен Шива.

Нека зърна закачливия ъгъл

на абаносовото ти око.

Позволи ми да го изрисувам

с нощен туш.

Зениците ти ще разтворя

като екстазните обятия

на Чандра

по пълнолуние.

Ти си и зачатието,

и родилните мъки,

и осъществената благодат.

Стъпките ти – невинни, дивни,

потъват в насечения ритъм

на гривните –

напъпили лотоси

около глезените.

Ти си пулсът на Земята,

оживяван

от женските утроби,

които знаят,

че един пропуснат удар само

огнищата взривява,

помита юрти, сватби

и космически станции.

Прекрасна си,

небесно,

жасминово

несъвършенство.

 

Жените на Гоа

се напояват с португалска кръв

от времето на корсарите,

живеят в прясно боядисани

цикламени хасиенди,

а сърцата им са меки, многопластови

и широки като шалвари.

Походките им подрънкват

в такта на тихо съзаклятие,

че няма връщане назад,

и разбуждат вялите сънища

на туристите.

Жените на Гоа

крият бяла кожа

под маслинов загар

и светли очи под тъмни клепки.

И никога не биха заменили

сергиите, картините, пазаренето,

децата си в пясъка

с бетон,

«девет-до-пет»

и детски градини.

 

Кардиограми и лалета

На Р. с любов

Тя беше жената-болногледачка.

Нощем дълго прехвърляше

свършените задачи,

изпраните чорапи,

изсумтяното “Здрасти.”

Денем между обедните почивки,

работата и приятелите

обикаляше аптеките

за лек на сърцето.

Вечер се прибираше

почти незабележимо,

опипваше пътя през мъглата

на неговата самодостатъчност,

призоваваше природната

си женска сила,

за да й покаже билето,

да назъби правата линия…

Тя беше жената, която драска

стаено и гневно зад вратата му,

пита го,

иска го,

плаче го

в съседната стая зад стената

…между леглата им.

Тя се превърна в жената, която стъпва тихо,

толкова тихо, че само в ниската земя я чуват

и дори не всички обитатели,

а само той,

който предугаждаше

дните й на раждане

сред тайните служебни обяди

и “деловите” срещи,

и онзи поглед,

и най-прекрасните лалета.

 

Прамайка

не знам откъде си тръгнала

не знам и как си живяла

дали не си се влачила в търсене

на непресъхнал още кладенец

за да утолиш на времето жаждата

и дали не си страдала

когато пресичайки океани

под набеза гладен

на непонятни богове

си изоставяла децата си

а после за тях

си преравяла вековете

и си закачала

косите си по стърнищата

като пътеводни знаци

за идващите подир тебе

но пък може ти да си била онази

която тайно под кандилото

чела руни забранени

по пергаментите

откраднати от мъжете

не знам твоята история

но виждам жените край себе си

и разчитам в походките им тежки

всички акашови хроники

от ева велика човешка

до дъщерите на новата епоха

и облата форма на гените

ми подсказва колко дълго са валяни

между вълните на времето

за да добият такова съвършенство

че да мога да те разпозная

когато се оглеждам в огледалото

не знам откъде си тръгнала

нито как си живяла

но знам че с теб съм била в началото

непроявена гънка на дланта ти

семе в делвите с талия тънка

посявано в огъня

на милиарди залези

и пламнала днес знаейки

че аз съм ти – моята вечна прамайка