Ето я! Най-сетне прекрасната Мария Тонева в пълния й блясък! Тя е човекът, който от години разприказва джентълмени от всякакъв калибър за нашето списание; жената, която с лекота съчетава житиеописанието на село Бъта с лайфсталски сюжети. Оказа се, че Мария пише стихове, и то много добри. Което силно ни радва и вдъхновява за мощно „Ура!”.
Музата
Лекотата на лъжата вдъхва
тънък поетически респект.
Истината тук е непозната,
като жена с физически дефект.
Лирични отклонения чертаят
на тъмнокоса дама строен силует.
Тя нервно се оглежда в чая
в очакване на светлокос поет.
Той задава се невинен,
подпийнал, но със сигурност не чай.
Тя загръща се със шала свилен
и отдава се на сливов пай.
Дали и дума те ще си отронят,
или ще хапнат, пийнат и отдалечат.
В романтиката вяла на лъжата,
че поет и муза заедно творят.
Облачно
Облакът зави наляво
и наруши вълната на сърдечния ми тон.
Следващ облак се простря изцяло
върху глъхнещ неиздаден стон.
Облачното време обещава
къс от бяла скъсана тъга.
Тя не е тъй вече цяла,
а следва облака сама.
И в него впила свойте тънки пръсти
отива тя нанякъде, без път.
И с леко ненатрапчиво отсъствие,
разбужда спомен за увяхналата плът.
Увяхнала, тя има своя памет,
загърнала се в спомени от студ.
Надеждите оставила на завет,
любовта – харизала на друг.
В кръга
В търсене на тежък смисъл
хората се взират в своя пъп
и чертаят там велика мисъл,
от която тръгва път.
По пътя други пъпове намират
и потъват в пъпна връв,
връвта на колие навиват
и стискат гърлото до кръв.
Увити в собствена отрова
отпиват чаша, вдигат тост.
За своята възвишена особа,
на която се явяват гост.
Пъпът всичко режисира,
подава реплики, слухти.
Живот човешки имитира,
играе простички игри.
Накрая уморено го покриват,
със дреха – за да си мълчи.
Следите негови изтриват,
но те са явни … и личи.
Столично
Софийската поезия е проза.
Неугледна, понамирисваща на пепелник.
Съдържа тя в голяма доза
дневниците на обикновен дръвник.
Полят със алкохолен дресинг
и вчесан със отчаян махмурлук,
творeцът столичен е мачкан вестник.
Ненужен, стар и за боклук.
Пълзи и дири вяло вдъхновение,
заминало със птиците на юг.
И надига вино за спасение,
с гримаса, клетва и юмрук.
А времето пияниците не ухажва,
подритва ги по своя склон.
С души бохемски се наяжда,
неслучили на сигурен подслон.
Мизерията поетично се преструва
на бледа аристократична свещ.
А пламъкът й болестно флиртува
с неизтънчена и проста вещ.
Начало ли ще бъде или край,
утринта след тая нощ без име.
Софийски дълъг жълт трамвай
се друса бавно – и това ще мине….
2012 / 2013
0 Коментара