Отиде си Големият Валери Петров. На 94 години във ВМА след прекаран инсулт почина Валери Нисим Меворах, поет и преводач, сценарист, драматург, академик от БАН, оставил следа от Добро във всяко сърце на няколко поколения. Той беше рицар без броня, беше от рода на хвърчащите хора, беше сладкодумен разказвач и изящен човек, който покоряваше с благост и топлина.
Поклон, Човеко!
Ето мъничка част от това, което ни остави:
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен „Фиат“.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Песен за приятелството
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня, да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв —
ето затова се казва,
че приятелят е „пръв“!
Преболява
Над капчука в игли,
сред воали мъгли
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.
Във планинския пост
няма завист и злост
и живота е прост
за незнайния гост.
Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.
Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява,нали?
* * *
Дали туй случи се, защото
от тази искра между нас
така спои се съществото,
наричано от мене „аз“,
със другото, което вече
зова по навик само „ти“,
че колкото да сме далече,
едно се чувстваме почти –
не зная, но с вълна гореща,
секунда траяла едвам,
тъй както винаги усеща
човек, че съществува сам,
със ясност неопровержима,
днес в шест и четвърт след обяд,
почувствах, че и теб те има,
че нейде си на този свят.
Виновният
Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям го пак,
лаеше страшно и нямаше как!
И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
– Господарю – той казва – господарю любими,
От сърце ти си моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
във краката ти слагам:
Честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя автомобил!
Ау, как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъхът ти
от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!
-Влизай! – казвам му строго.-
Но сърдит съм ти много,
Няма никога вече
да те водя далече!
0 Коментара