Светло е мастилото, създало тези стихове. Тихо, но непреклонно е тяхното посвещение на добротата – Албена Фурнаджиева живее в обич с ятата на думите: те излитат от дланите ù, понесли посланията на искрената вяра в сбъдването.
Човекът днес изпитва все повече необходимост от кураж и съчувствие и затова му е толкова скъпа песента на гълъба сред делничния грохот на времето. Нека песента звучи като признание, нека е откровение и дори наивно възвание – когато идва от сърцето, другото сърце я разчита като своя и ѝ
се доверява.
Такава поезия е като протегната ръка – Албена Фурнаджиева ни подарява убеждението си в силата на доброто, на красотата и любовта, в тяхното възможно „утре“, в сбъдването на живота.
Тя е автор на сборниците с поезия “Пясъчни рози” (1996)„Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020).
ЖЕНАТА
Жената е като водата.
Непрестанно се мени.
В миг е буйна, въртелива,
в друг нашепва-плувай ти!
И пред тебе ароматна,
родена в бяла пяна,
Афродита заблестява
приканващо засмяна!
Гмуркаш се увлечен
в тайните й дълбини,
ослепително привлечен
от извитите вълни.
Щом в сърцето си допусне,
ложе-живописен бряг,
жадни блянове завихря
да пламтят в небесен бяг.
А когато тя застине,
с вид на гладкото море,
ще успееш ли предвиди,
че вълнение грози?
Но умееш ли да плуваш
в необятните води,
във наслада се любуваш,
вечността й как шуми!
ОБЕТ
Тихо ухание от цветчета на череша.
Ненатрапчиво бяла като пухкав облак.
Звънлива като пролетни птици,
усмивката ѝ се разливаше…
– В колко акта е пиесата на живота ни? –
целуна вятърът тревите.
– Толкова, колкото всичко любимо е тук…
Прегръщах я, докато не стана вечност.
ПЕСЕН
Сега е бяла и красива.
Дъхът ѝ е напъпила череша.
Гръдта ѝ е сладостна, а тялото ѝ
гъвкаво и смело.
Духът ѝ е безстрашен, любопитен.
Очите ѝ са ангелски стрелички.
Ще я запомниш ли такава,
дори когато си отиде?
РАЗТАПЯНЕ
Една идея за любов угасна.
Но всъщност бе снежинка.
Уцели топлия прозорец.
Дали защото страдаше от
любопитство?
* * *
Самопоглъщам се
от страх да не осъмна
сред множество мечти,
родени мъртви.
* * *
Крадешком
пробягвам през
най-тайните улички
в очите ти,
за да уловя
чувствата ти.
* * *
Сядам под клоните
на новороденото ти
самочувствие.
Хладно е.
Ти ме намяташ
с иронията
на доволния ден.
Натежаваш
като удавник
и не искаш да плуваш.
По течението
е по-лесно.
ВЕЧНОСТ
Все търся и не намирам.
А когато не търся, идва…
После губя, забравям
И отново преоткривам.
И всеки ден, все така…
Ден след ден, век след век.
Ако ме питат:
„Колко му трябва на човек?“
„Вечност, моля“ –
ще отговоря.
ПАДАНЕ
Бродя из всяка уличка на думите ти
и търся означения.
Усмивката ми е колоездач,
който върти педалите по нанадолнище…
Знакът „Стоп” няма значение,
когато се движа в позната територия,
но не предвидих завоя
на новото ти поведение.
* * *
Вслушваш ли се в шума на дърветата?
Красота – нямаме време за нея.
Забързаните хора не мечтаят,
а дърветата не могат да бързат.
Нямаме време за Време.
Съвременната болест на хората,
оковали себе си в безвремие.
А ВЯРВАМ В ЧУДЕСА
Чувствам се разпокъсана.
Опитвам да те извадя от мислите си,
като песъчинка в окото…
После разбирам, че там вече те няма.
И дори никога не си бил…
Като антиквар пообъркан,
сдобил се с часовник старинен,
който никога няма да проработи,
аз опитвам да ти вдъхна живот…
Ала няма го чудото.
МОРЕ
Вълните мощно се надигат,
така съвсем накрая до брега..
А всяка капка от водата
е клетка с ДНК-то на света.
И потопена и залята
се сливам с морската вода.
Разтворена във синевата
отмивам гласовете на страха.
ЛЮБОВНИ ПОДПРАВКИ
Душите ни венчаха се със поглед:
две мигвания – марш на Менделсон,
безброй звезди във наниз огърлица
с дъха си ти ми подари.
И после в бяла колесница
сред синия ефир ще се роди
една любов по-остра от карфица,
с която във душите да бодем.
НАДЕЖДА
Привечер.
Горчиво-сладостни въздишки
се реят безпризорни над лагуната.
Усмивките на пеещи гондолиери
люлеят светлини и сгради
под музиката на водата.
Небето е индигово и ясно.
По мостчетата замечтано
блуждаят влюбени туристи.
Камбаните на „Сан Марко”
ги поздравяват с гръмки канцонети.
От пастерията звучи цигулка,
а гълъбите сякаш валс танцуват
върху паважа на Венеция.
Величествена, но самотна.
Като красавица,
която цяла вечност чака принца
сред романтичното предградие
на своите мечти.
Венеция –
венец на сляпата надежда.
0 Коментара