Светло е мастилото, създало тези стихове. Тихо, но непреклонно е тяхното посвещение на добротата – Албена Фурнаджиева живее в обич с ятата на думите: те излитат от дланите ù, понесли посланията на искрената вяра в сбъдването.

Човекът днес изпитва все повече необходимост от кураж и съчувствие и затова му е толкова скъпа песента на гълъба сред делничния грохот на времето. Нека песента звучи като признание, нека е откровение и дори наивно възвание – когато идва от сърцето, другото сърце я разчита като своя и ѝ
се доверява.

Такава поезия е като протегната ръка – Албена Фурнаджиева ни подарява убеждението си в силата на доброто, на красотата и любовта, в тяхното възможно „утре“, в сбъдването на живота.

Тя е автор на сборниците с поезия “Пясъчни рози” (1996)„Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020).

ЖЕНАТА

Жената е като водата.

Непрестанно се мени.

В миг е буйна, въртелива,

в друг нашепва-плувай ти!

 

И пред тебе ароматна,

родена в бяла пяна,

Афродита заблестява

приканващо засмяна!

 

Гмуркаш се увлечен

в тайните й дълбини,

ослепително привлечен

от извитите вълни.

 

Щом в сърцето си допусне,

ложе-живописен бряг,

жадни блянове завихря

да пламтят в небесен бяг.

 

А когато тя застине,

с вид на гладкото море,

ще успееш ли предвиди,

че вълнение грози?

 

Но умееш ли да плуваш

в необятните води,

във наслада се любуваш,

вечността й как шуми!

 

ОБЕТ

Тихо ухание от цветчета на череша.

Ненатрапчиво бяла като пухкав облак.

Звънлива като пролетни птици,

усмивката ѝ се разливаше…

 

– В колко акта е пиесата на живота ни? –

целуна вятърът тревите.

– Толкова, колкото всичко любимо е тук…

Прегръщах  я, докато не стана вечност.

 

ПЕСЕН

Сега е бяла и красива.

Дъхът ѝ е напъпила череша.

Гръдта ѝ е сладостна, а  тялото ѝ

гъвкаво и смело.

Духът ѝ е безстрашен, любопитен.

Очите ѝ са ангелски стрелички.

 

Ще я запомниш ли такава,

дори когато си отиде?

 

РАЗТАПЯНЕ

Една идея за любов угасна.

Но всъщност бе снежинка.

Уцели  топлия прозорец.

Дали защото страдаше от

любопитство?

 

* * *

Самопоглъщам се

от страх да не осъмна

сред множество мечти,

родени мъртви.

 

* * *

Крадешком

пробягвам през

най-тайните улички

в очите ти,

за да уловя

чувствата ти.

 

* * *

Сядам  под клоните

на новороденото ти

самочувствие.

Хладно е.

Ти ме намяташ

с иронията

на доволния ден.

Натежаваш

като удавник

и не искаш да плуваш.

По течението

е по-лесно.

 

ВЕЧНОСТ

Все търся и не намирам.

А когато не търся, идва…

После губя, забравям

И отново преоткривам.

И всеки ден, все така…

Ден след ден, век след век.

Ако ме питат:

„Колко му трябва на човек?“

„Вечност, моля“ –

ще отговоря.

 

ПАДАНЕ

Бродя из всяка уличка на думите ти

и търся означения.

Усмивката ми е колоездач,

който върти педалите по нанадолнище…

Знакът „Стоп” няма значение,

когато се движа в позната територия,

но не предвидих завоя

на новото ти поведение.

 

* * *

 

Вслушваш ли се в шума на дърветата?

Красота – нямаме време за нея.

Забързаните хора не мечтаят,

а дърветата не могат да бързат.

Нямаме време за Време.

Съвременната болест на хората,

оковали себе си в безвремие.

 

А ВЯРВАМ В ЧУДЕСА

Чувствам се разпокъсана.

Опитвам да те извадя от мислите си,

като песъчинка в окото…

После разбирам, че там вече те няма.

И дори никога не си бил…

 

Като антиквар пообъркан,

сдобил се с часовник старинен,

който никога няма да проработи,

аз опитвам да ти вдъхна живот…

Ала няма го чудото.

 

МОРЕ

Вълните мощно се надигат,

така съвсем накрая до брега..

А всяка капка от водата

е клетка с ДНК-то на света.

И потопена и залята

се сливам с морската вода.

Разтворена във синевата

отмивам гласовете на страха.

 

ЛЮБОВНИ ПОДПРАВКИ

Душите ни венчаха се със поглед:

две мигвания – марш на Менделсон,

безброй звезди във наниз огърлица

с дъха си ти ми подари.

 

И после в бяла колесница

сред синия ефир ще се роди

една любов по-остра от карфица,

с която във душите да бодем.

 

НАДЕЖДА

Привечер.

Горчиво-сладостни въздишки

се реят безпризорни над лагуната.

Усмивките на пеещи гондолиери

люлеят светлини и сгради

под музиката на водата.

Небето е индигово и ясно.

По мостчетата замечтано

блуждаят влюбени туристи.

Камбаните на „Сан Марко”

ги поздравяват с гръмки канцонети.

От пастерията звучи цигулка,

а гълъбите сякаш валс танцуват

върху паважа на Венеция.

Величествена, но самотна.

Като красавица,

която цяла вечност чака принца

сред романтичното предградие

на своите мечти.

Венеция –

венец на сляпата надежда.

Албена Фурнаджиева: Поезията е ехокардиограмата на всемира 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара