Албена Тодорова е поетеса и преводачка. С ентусиазъм чете поезия на глас, стига да има кой да слуша. Първата й стихосбирка „стихотворения“ печели поощрителна награда за поезия „Иван Николов“ през 2014. Предстои издаването на втората й стихосбирка „Стихотворения, от които ти се живее“ в издателство „Жанет-45“. От седем години списва блог на http://bembeni.com.
И после ни няма
Виж, за кратко сме тука.
Обичаме.
И после ни няма.
Това, във чиито очи ежедневно надничаме,
е от нашия сбор по-голямо.
И закриляни като стадо овце,
като ученици напътствани,
от изкълчения тесен лабиринт на ума
един ден на широкото стъпваме.
И в небето, еднакво високо за всички,
тези думи ни мамят.
Виж, за кратко сме тука.
Обичаме.
И после ни няма.
***
Господ се буди
преди всички,
врътва кранчето на росата,
прави кафе,
наглежда таксиджиите, нощните влакове, проститутките,
буди хлебарите,
пуска птичия хор, боклукчийските коли, разносвачите на вестници,
подвива крак да се порадва на изгрева.
Дори в гръб се вижда
колко е
радостен.
***
Знаеш ли, щеше ми се да бъдеш тук, да мога да ти разкажа
Как гинкото мирише на кучешки лайна по паважа
Как градът ту се стопля, ту рязко изстива
Междувременно с греяно вино и студена светлина се налива
Щеше ми се да бъдеш наблизо, да дойдеш с мен
Да покоряваме пожълтелите брегове на Рейн
Под свитото сиво небе да ме държиш за ръка
Под калните подметки да хърка пролетта
Покрай вятъра и просяка, разстилащи вечерни картони
Покрай мокри от дъжд товарни вагони
През град, който никога няма да бъде наш
Ще ми се да ме изпращаше вечер до нас
Ще ми се да можех да ти разкажа света.
Добре де, ако не света, то поне града.
Ще ми се думите да падаха в любовни бразди,
но дори и сами можем да бъдем щастливи. Нали?
***
Жената воин
засажда градини
бори се с доставчици
поправя машини
гради градове
пред хората ходи
умее да следва
умее да води
Обичана, тачена
висока и страшна
тя вечер прибира се
морна и прашна
прави си чай
вдига крака на дивана
и мъничка, сгушена
се обезвоинява.
***
Юли
Два следобед
Пъструша
Бабината жълта кокошка
Отново кацнала върху телената ограда
Три милиметра делят питомното
От дивото
Любопитството
Алчна лавина
Държи здраво в лапите си
И кокошките
И хората
По-здраво от всяка
Цивилизованост
Хората, които не знаят, че са стихотворения
Мъжът, който пие лимонада на шофьорската седалка
Ръцете му отпуснати потъват в мрака
Прегърбеният старец, който
си проправя път през табели, окопи и забрани
за да надникне със едно оче в строежа на пъпа на града в неделя вечер
(тук имаше пет сгради, днес на тяхно място двайсет багера)
Да поогледа, да поцъка с недоверие
И после пак обратно със ключ в ръце през голите окопи
Мъж и жена в “Белуга” на столовете отвън
Той е събул мокасините под масата
А тя обира соса от чинията със показалец
Смехът им сладък ей сега подпира залеза
Във бялото небе топи се всяка грижа
И съботната вечер трае цяло лято
Цяла вечност
***
нашите деца
ще носят ли чорапи със сандалите
ще питат ли на касата във магазина
“тате, кога пак ще се върнем на морето”
ще хващат ли във здрава прегръдка
букета рози, който си ми купил
нашите деца
ще пишат ли стихотворения във края на сезона
когато всички погледи са алчно сбрани другаде
ще слушат ли как нечий смях заглъхва
от другата страна на сивата ограда
ще бъдат ли сами
нашите деца
ще бъдат ли по-малко ценни от роботи
ще носят ли мечтите си със гордост
ще имат ли красив нов свят, или ще е все същият
ще имат ли деца
ще бъдат ли
Както небето обича земята и прокарва пръст по устните ѝ
в дъното на хоризонта
любовта
съдържа в себе си раздяла
затова
не се бои от нея
расте
кротко
чака
***
в красивото “ние”
включваш ли проститутката, избрала тоалетната на втория етаж, за да се гримира
между две повиквания
бездомния, който се движи в инвалидна количка в насрещното и те псува
без време умрелите – предълъг списък
роднините, с които не си говорите
когато в множествено число посягаш към света
ние кои сме
***
родина
езикът, на който говоря
с другите Албени
и с бог
0 Коментара