Най-сетне Ангелина Александрова – преводач, редактор и автор на „Жената днес“ – се осмели да издаде своя поетична книга – „15 ангела на върха на пръста ми“. А ние казваме „Ура!“ и за да не звучим голословно, ето няколко стиха от нея, които ще възбудят апетита и емоциите ви.
Минава март
Да мине само този март,
да мине,
да му изсъхнат локвите, мъглите да изтлеят,
разцъфналите тръни да окапят,
тревите да се втурнат да растат,
да минат облаците, мокри от търпение,
да вдигнат сенките снагите си, премерени
от зимно слънце, тесни в раменете.
Да мине вятърът,
над мен да минат птичите ята
на път за вкъщи.
Да вдигна камъните, страховете,
змиите да се шмугнат между тях
и светлината тихо да ги стопли.
Веднъж да свърши март.
И може би отново ще съм същата
София, март
Под яростните пориви на вихъра се връща зимата,
прелита през квартала,
фучи в неуплътнените прозорци,
под масата се шмугва
и завърта
изписаните листи със задраскано,
изчетените страници на книгите,
копираните снимки на приятели,
излушаните сто милиона песни;
залутва се из стаята,
просвирва ми,
превърта болката ми край ушите си
и се изнася да фучи на другите.
Под яростните пориви на вятъра
се връщам към съня си
и към вътре си.
Все някога
Влюбвам се във всички жени,
които обикваш.
Попивам жестовете им,
следя походките им,
измислям мислите им,
опивам се от смеховете им
и изминавам рутинните маршрути
между деня им
и нощите ви.
Всички са бляскави,
а аз изтривам патината си
и просветвам на места,
а слънчевите зайчета
те боцкат в погледа
и се озърташ смутен,
докато държиш някоя
за ръката.
Всички твои жени
са в ума ми ,
тясно им е и се объркват –
и никакво право нямам
да ги пазя от себе си.
Но трябва да знам какво да очаквам.
Все някога.
Сутрин може да се случи всичко.
Може кактуса на слънцето
да драсне утрото и да се проточи
тънка нишка в розово.
Може от мъглата да се втурнат
към небето облаците сънени
и да бъде синьо неочаквано.
Може да ме мамят със зелено
покрай вишневите пръчки
стръкчета.
Може топка мърлява и сива
да ме спъне спяща
сред пътеката.
Сутрин може (да се случи всичко).
Обсадата на Севера
Опитвам се да се загубя
според всички карти в главата си.
Един маршрут не се намери
да ме изтика
до място, на което
няма нужда от сърцето ми;
една пътека не зави
към безопасното;
и всички камъни крайпътни
отбелязват правото
да си на прав път.
И бойниците на очите ти
не ме предупреждават,
че на върха
на севера ми
ти, скрил карта зад гърба си,
чакаш
мен.
Сто лица
Ей така, както мислиш,
че от тука си минал,
както всичко в кварталите
си видял и си пипнал –
хлътваш в улица сенчеста
с неспокойни павета,
със повехнала хубост,
с проснати неглижета,
със прорастнали клони
над прозорци приклекнали,
със улуци наднормени,
с черчевета приземни…
Пищна столична хубост
във две порти събрана
от ковано желязо,
в сипаничав калкан,
в нанагорнище рязко,
в откъртена тухла…
Кой ли дявол те вкара
във времевата пролука?
Ей така, както губиш се –
влиза вятър в ръкавите,
като лодка те бута,
на лоцман се прави…
…Тази София има сто лица и причини
да е твоето място
и по кръв, и по име.
Ей така, както вярваш,
че е книга затворена,
се оказваш в история.
Тайна. Столична. Твоя.
0 Коментара