Антина Златкова е родена през 1990 година в град Монтана. От 2009 г. живее и работи в Австрия. Следвала е Комуникационни науки във Виенския университет и Трансдисциплинарни изкуства в Университета по приложни изкуства. Автор е на три поетични книги – “Кораби от хартия” (Издателство Знаци, 2010), “Fremde geografien / чужди географии” (edition exil, 2014) и “Контражур” (Жанет 45, 2022).
Пише на български и на немски. Носител е на австрийската награда за поезия “Писане между културите” за 2012 година. Нейни стихове са публикувани в литературни списания и антологии в България, Австрия, Германия, Словения, Великобритания и САЩ.
Ето какво казва за
стихосбирката „Контражур“
Емануил А. Видински: С въображението на много пътувал човек, чийто поглед се е научил да вниква отвъд естетиката на видимото, Антина Златкова успява да хване като в капка кехлибар душевните състояния на своите герои и героини. Мъжете умеят да копнеят, но не познават телата си, жените пък обичат да са пищни и розови и често слагат от всичко в повече, носталгията е ту в сепия, ту в мъгла, реалността е сюжетмеханика на светлина и показалец и в крайна сметка е важно да се събуждаш всеки ден, дори да виждаш как морето влиза в стаята ти.“
Ая
за Ая светът се измерва
в келвинови градуси и лумени:
залезите с пирамиди и гондоли
войниците, когато ритат топка
децата,
докато се стрелят
вън могат да горят площади
диктатори да се прегръщат
или да се чифтосват слонове –
за Ая всичко е сюжет
механика на светлина
и показалец
Неда
Неда търси кой да я нахрани
с дъжд и хризантеми
с черно-бели
грамофонни
меланхолии;
да спряга името ѝ
като вътрешно
метеорологично състояние,
да я обхожда
като храм по празниците,
да я проповядва,
та и тя веднъж
да повярва в себе си
Флора
когато излиза вечер,
Флора е нощно сияние
от розови пайети,
изкуствени нокти
и грим на пластове
обула си е
неприлични токчета,
залепила си е
мигли с брокат
знае, че си е сложила
от всичко в повече,
но обича да е пищна и розова
защото Флориан
е сив и сериозен
и непознат на тялото си
Маргарита
откакто не може да ходи
Маргарита брои дните си
на обратно:
от попарата
с която е закусила вчера,
през туршиите на 1960те
варени на двора;
през югославското радио
градската баня
басмите
хляба с картофи,
през виенските вурстчета
и мъжете с бомбета
до бомбардировачите
от лятото на 1943та
преди това е мъглата,
която изяде майка ѝ
шаманът
далече от града
сенките на пумите
са мокри и настръхнали,
лешоядите блестят на тъмно,
дърветата извървяват
по педя пръст всяка година,
а когато през лятото
им пораснат крилата
мравките
са най-сочни и вкусни
докато се учи да пише
шаманът записва всичко,
което онези след него
няма да видят
морето в нас
веднъж сънувах,
че съм река:
че бълбукам през градове и поляни
че ме пият
вълци, елени, гризачи
че мириша
на зеленина и на жаби
и тека устремено нанякъде
събудих се и видях
морето как влиза в стаята
странни птици
вън крещят деца и чучулиги
и както си застанал ей така
си мисля,
как всеки ден
някой някъде си тръгва:
едните през вратата
с драми
и затръшване,
а другите с полет
през прозореца
сепия
този град, към който се връщам –
с цвят на канела и сепия
с бледожълти лимонадени улици
с бели котки и карамелени покриви –
в него винаги вървим към къщи
с прясна риба и ябълки от пазара,
сол и дим под мостовете и по краката ни
и по мустака на геврекчията
на пристанището
години по-късно ще разбера,
че този град не е бил мой,
не е бил спомен,
а пощенска картичка –
на гърба си написал:
представям си те тук
щастие
но има правописна грешка
в името ми
0 Коментара