Когато си рентгенолог, си имаш професионално извинение да надничаш зад ребрата на хората. Така прави Даниела Табакова с новите си стихотворения, някои от които излязоха в новата й стихосбирка „Другата Марлене“. Редактор е Маргарита Петкова. Вижте сърцата, които Даниела е разголила в стихове. Хубави са, нали?
По Толстой
Не беше красива, а просто унесена,
косите ѝ бяха гнездо на оси,
очите ѝ някак си бяха понесли
сълзите на триста проклети съдби.
Уж тръгна направо, а стъпи накриво,
петите ѝ мачкаха остри стъкла,
и мъртва, напразно възкръсна сред живите
и жива, сред мъртви сърца се видя.
Гасеше угарките хорски в сърцето си,
препълни торби с обещани мечти,
избра с любовта да линчува лицето си
и после забрави как нощем се спи.
По пътя изгуби щастливите зарове,
от повече чаши отрова отпи,
и тайничко къташе ценните дарове
за някой, когото сънува преди.
В свирепия хаос намери причина,
със дяволи пи и се смя с богове,
докато животът ѝ в залез премина,
и с радост в тъгата, отгледа дете.
Не беше красива, повярва, че някога
туптящия мускул във топлата гръд
ще блъска побъркан след многото влакове
по някой, обърнал назад своя път.
Тя чака на гарата, още е хубава
и храни врабчетата с мокри трохи,
и знае – дори да осъмва до друга,
той спи със отворени в мрака очи.
INRI
Хайде сега, ако обичаш,
отдавна си знаем спатиите.
На заблудена ли ти приличам?
Питомна уж, но съм от дивите.
Лесно припалвам, гася бързо пожара,
по женски – барут, после затишие.
Лошо начало с очакван финал-
научих се да ти чета мислите.
Не подредих по конец очакванията,
в тунела птиците губят зенита си.
На съвършенство не го докарвам,
не се припознавам в светиците.
И в църква не влизам да паля свещи,
откакто се помня църква ми е сърцето,
залива ме с благост и съди за грешки
небето само с погледа на детето ми.
Сега, с правата на всички безгрешни
на кръста ми смело издялкай надписа:
„Царица на моя живот, срещнах я…“
И се сбогувай, Пилате!
Одисея
Заинатих се до кръв на твоето мъжко „Не вярвам!“
и в хоризонта прихлупен загубих на пътя си дирята-
така, както светлия фар във морето очаква моряка,
така, както своя изгубен агнец търсят в мрака пастирите.
И аз се зарекох да видиш как свети безплътно душата ми,
как нощем танцува в неонов въртеж със светулките.
И палех кибритени клечки и чаках, и чаках…
докато на масата вечер делеше насъщния с друга.
Една Пенелопа с безмълвен обет за очакване,
Събирах дъждовни сълзи и слънчеви взривове,
кръщавах ти нови звезди, изпращах отплаващи флагове,
от тронове свалях крале и голтаци пияни издигах.
И нощем разплитах сто пъти наново тъканата дреха,
а времето взе своя данък без жал и отгоре със лихвите.
Итака осъмна без цар. Пенелопа извеза по светло
сърцето си женско на новата сватбена риза.
Гратис
До луната билета ще струва
моят, твоят живот…и отгоре.
Простосмъртните си пътуваме
без пари, без лимит и без глоба.
Вземи си само палтото, цигарите
и една книга. Толкова стига.
Без хляб и вода ще останем,
но по Млечния път ще минем.
Ще дръпна перчема на вятъра,
в безпорядък всичко ще сложа
и на Бога пристъпили в театъра,
ще сме с място за първата ложа.
Без значение ще е спектакъла,
с тази публика на кого му пука?
След толкова животи очакване
сцената от възторг ще се срути.
Аз и ти сме! Комедия с драма,
лунатично пътуващи в мрака.
Аз по нощница, ти по пижама,
гратис в нощните влакове.
Валпургиева нощ
Валпургиева нощ. За да те срещна.
Сред наръча от стари, сухи клони.
И преродена, да остана вещица,
и без обет пред храмови икони.
Да паля себе си, за да цъфти по изгрев
един оранжев минзухар между тревите,
дали плътта боли, да не попитам
и да оближа като мълния очите ти.
И огънят е мой свещенослужещ,
а кладата – постеля за безсмъртие,
не ме сравнявай никога със другите,
те не умеят да прегръщат Слънцето!
Те нямат силата да пламнат като факла-
рояк светулки в стаята ти нощем.
Валпургиева нощ. За да очаквам,
и влюбена във теб, да съм безбожна.
За да не знаеш как и за какво ме искаш,
за да умираш жив без нож и клада,
Валпургиева нощ, за да съм истинска–
със връзка ключове за ада и за рая.
0 Коментара