Диана Рамналиева е от Казанлък. Изкушена е от писането, откакто се помни. Професионалната й работа с думите остава на страниците на регионалните вестници „Седмица“ и „Искра“, където години наред е главен редактор. Гласът й е познат за слушателите на Радио „Стара Загора“ с кореспонденциите от Града на розите. Има и телевизионен опит. През 2005 година Фондация „Чудомир“ издава нейната стихосбирка „Натам, откъдето се връщаме“. Българската асоциация на регионалните медии я отличава с първа награда за анализ и коментар през 2009-а. От три години е директор на Театър „Любомир Кабакчиев“.
/“….Очите ми са месечини две..
две са очите ми – различни…“/
Сега, когато съм различна,
защото ме удави в две луни.
Когато съм фриволна, неприлична,
ухаеща на грях и на злини.
Когато съм от себе си далече,
защото просто – твоя съм била-
си тръгваш.
Нямаш сили вече,
спокоен си,
че няма след това,
че всичко, от което си поиска,
било е
и ти стига.
Изведнъж
се връщаш към живота си достоен –
тъй, както прави истинският мъж.
Удавниците
никой не ги иска –
ненужна смелост,
глупост,
Свобода
по женски подценила риска
морето днес изхвърли
на брега.
Дробовете и
пълни със вода,
не дишат.
Само вятър плиска
луните светлина
от двете ти очи.
А няма и спасители
наблизко.
Далече е
до утре сутринта.
***
Ти ще се върнеш някоя последна вечер
И коленете ми ще станат светло ложе
за всичките ти закъснели сънища.
Преди това ще изтънее от целувки кожата ми,
в ръцете ти ще падне зряло грозде,
ще млъкнат гласовете разтревожени,
ще станат всички пътища възможни,
щом в мислите ми бели затрепти едно:
„Благодаря ти, Боже!“
***
И ето как
се лекувам от теб –
малко чубрица
върху топлия хляб,
малко здравец
от двора,
Малко Шопенхауер
на дивана.
И от аз-ти,
ставам пак аз – аз
и прочиства разумът
заблудите на сърцето,
щом неусетно
плисва дъждът
и измива образа ти
от прозорците на душата ми.
И изтичат спомените –
като изгубено доверие,
като несполучлив
опит за съвършенство –
Изтичат.
Към калта,
от която Господ
е направил
Човека.
***
Видях как
погледът и
избяга от очите ти,
близна устните на чашата,
плъзна се по гърба и,
за малко се скри
зад столчето,
пробяга по гладкото,
внезапно се спъна
о ръба на масата
и падна в скута и.
Там почака за малко,
докато се свести
от негата
и – аха- да се загуби
в къдравите поли над глезена,
взел смелост
от острия връх на обувките,
внезапно се стрелна
към гърлото на сламката,
забодена в коктейла
и се върна отново
в твоите зеници,
сигурен, че само там
ще намери покой.
Как фатално
си приличат жените
в очите на мъжа на живота си.
***
И аз се счупих
тънък глинен съд
събориха ръцете ти
на пода.
Те от калта замесиха
живот,
изваяха ме,
пекоха ме в огън,
а после ме изписаха с възторг.
Сега са празни,
а пълен пода
с трошливите парчета
нелюбов.
Доре не искам да ги събера.
Не мога.
не е по силите
ни мисълта,
ни делото
на Бога.
0 Коментара