„Думите са дим…“, се пее в една песен. Това не е вярно. Думите са Димана. Димана Йорданова. Но музиката е велико изкуство, защото няма глупост, която не може да бъде изпята. В поезията не. Там липсата на смисъл се крие единствено с рими. Димана не го прави. Тя съблича всичко от смисъла. Заради него, Думите на Димана трябва да се четат. А и кой би пропуснал едно момичешко разсъбличане?“. Васил Панайотов
Димана Йорданова е родена през 1986 г. във Велико Търново. Пише от 3 години. Вече е готова първата й поетична книга.
* * *
На първия ден го срещнах,
беше голям образ и нямаше подобие.
На втория ден закрихме прозорците на спалнята
с вестници и си разменихме
слънчеви сплитове.
На третия ден му сервирах сърцето си,
на четвъртия си претоплихме
и поделихме неговото.
На петия ден се погледнахме продължително
и двамата чукнахме на дърво.
На шестия ден чух как вратата се хлопна, на седмия ден
създадох Бог.
* * *
списък:
да пусна пералня
да пусна тото
да пусна хвърчило
с писък:
да пусна теб
* * *
Пращаш ми писмо,
в което пишеш, че ми завещаваш
старото палто на дядо си.
После ми прибираш лятото
(заедно със прилагателните)
Бъркам в джоба:
вехта слънчогледова семка
в разпорения шев на спомена.
Бъркам в себе си:
игла с конец.
* * *
Какво се е случило с теб,
питаш, наемаш ме
за детектив, изпращаш ме
да разследвам убийството в мен.
Въпросът ти е алиби.
***
ДОКАТО
ти спеше,
аз станах, пуснах пералня, сготвих,
избърсах прозорците,
отидох до магазина за цигари, изпуших всичките
една след друга, докато ти спеше,
ти родих дете, после го нахраних и го кръстих Ния,
докато ти спеше, дъщеря ни порасна и замина
да учи в Америка,
прати ти няколко писма и картичка от плажовете на Ла Хоя.
На мен каза никога да не те будя.
Докато ти спеше, те напуснах няколко пъти,
после отново се върнах, докато ти спеше,
те събудих и казах, че те обичам, докато ти спеше,
се събуди и ме напусна няколко пъти,
после заспа отново
и каза,
че ме обичаш.
***
И
страдам за някои хора,
както се страда за изгубена фиба,
грижливо неползвана,
а е можело
един ден да си я сложа,
и е можело да ми отива.
***
НА
дървото,
което никога не порасна,
защото никога не го посадих,
се поклаща паяжина.
От нея изплитам терлички
за детето, което никога не порасна,
и което някога бях,
обувам му ги и то хуква
към мен, хвърля се в себе си,
търкаляме се под дървото,
което никога не порасна…
Свалям му терличките
и боса
засаждам
дърво за паяжината,
от която са изплетени.
* * *
Изхабихме едно цяло човечество,
което се е докосвало,
за да може да роди хората,
които са се докоснали,
за да родят нас.
Никога не се докоснахме.
Изхабихме едно цяло човечество.
0 Коментара