Добромир Банев е роден на 30.01.1969 г. в Ловеч. Завършил е право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. „Любов до синьо“ (Издателство „Персей“) е седмата му книга след „Еднакво различни“ (2011), „Абсурдни времена“ (в съавторство с Маргарита Петкова, 2013), „Абсурдни времена 2“ (в съавторство с Маргарита Петкова, 2014), „В понеделник ще е късно“ (2014), „Зад огледалото“ (заедно с Маргарита Петкова, 2016) и „Аз съм в другото такси“ (2017). Негови стихотворения са включени в няколко български и чужди антологии за съвременна поезия. „Любов до синьо“, която претърпя втори тираж, бе представена в рамките на „Пловдив чете”, както и в София, Пирдоп, Сопот, Хасково, Кърджали, Ловеч, Благоевград и Русе.
1.
Най-простите неща така болят!
Любов до синьо. Обич до припадък.
Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял,
животът – сладък.
Играем роли в евтин водевил,
където се намразваме до вечност.
Обноските ни предполагат стил,
изгубен със самата ни човечност.
Но именно в нелепата среда,
която припознаваме за своя,
крещим безумно между „не“ и „да“:
„Най-истинската истина
е моята.“
Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял, животът – сладък.
Болят най-простите неща, болят!
Любов до синьо.
Живи –
до припадък.
2.
Само ти ме разбра.
Ето ни в парадокса:
с мен си твърде добра,
пак си пускаме FOX-а.
А април?
Идиот!
Жегав, бърз и претупан…
Аз не съм Дон Кихот,
нито мелници чупя.
Само ти.
Ти и аз.
С купа пуканки в скута.
И април между нас.
Ще ми сготвиш ли супа?
Само тиха печал
насред щатската драма…
Всичко съм проумял,
щом светът е за двама!
Ние сме две в едно.
Ние сме като в кино –
еталон за любов –
френски филм с Ал Пачино.
3.
Всяка ласка пред свят
се споделя нескромно:
не поглеждай назад –
от Атина до Лондон!
Всяка обич боли
и сълзи като рана –
нека в Лондон вали,
този дъжд е за двама.
Всяка грешка е „Стоп!“
и начало на време:
както казват – живот!
(И не е до колене.)
С теб сме тук и сега;
географски – в безкрая…
За Саган e тъга.
Но за Стайнбек – е раят.
4.
Най-хубавата дума е „любов”.
Най-трудната – защо? – е „изневяра”.
Животът е графит – едно „Fuck off”,
надраскано несръчно на дувара.
Не ми припомняй ланшни времена
и бъдеще недей да ми споделяш.
Да, всичко има своята цена –
поевтиняват страстите в неделя.
Какво ще бъде после аз не знам.
„Ще” в случая е твърде неуместно.
Човек се ражда и умира сам.
Любов ли?
Да съм казал, че е лесно?!
5.
Защото няма нищо на света,
което като бряг да ни разделя,
април отмива пролетно дъжда…
И пак ще бъдем двама след неделя.
От утре – май.
И мирис на море.
Жена и мъж. Любов и още нещо.
Добре ни е.
Така ни е добре,
че още сме
като на първа среща.
Жена и мъж – насред проливен дъжд.
Вода, с която всичко отминава…
От утре – май.
А май ли е веднъж, оставаме!
Оставаме!
Оставаме!
***
Денят от утре ще е все по-къс,
а локвите ще стават по-дълбоки…
Животът ни върти на малък пръст,
докато се ядосваме на мокрото.
Животът.
Любовта.
И доза страх,
че времето с годините изтича –
страхът, че с времето не остарях,
а есента
е с поглед на момиче.
***
Внезапен студ. Внезапен като клюка.
И още двама луди за разкош.
Но те не знаят, нас ни няма тука.
На всички полудели – лека нощ!
Внезапен студ. Ръцете. Коленете.
По шията. По всяка гънка в теб.
Октомври е. Разнежват се мъжете.
Щом помнят нежност, всичко е наред.
Внезапен студ. Жените ще прегръщат.
Ще има прошки, викове и гняв.
И лудите при някого се връщат.
На кой му пука кой е крив, кой – прав.
Внезапен студ. Снегът дойде неканен.
Скандално рязък. Непростимо твърд.
Октомври ще е истински досаден,
ако не се прегръщаме.
До смърт.
***
Не си отива още завистта.
Природата, уви, е лицемерна…
Остава вечна само любовта –
презумпция за рай
(от суеверност)!
Не си отива още онзи миг,
когато добротата става локва…
По себе си животът е велик,
макар ноември да е твърде мокър.
Не си отива още тази скръб,
че нищо не започва отначало…
Помъкнал чуждата тъга на гръб,
дъждът ще мине в сняг.
И ще е бяло.
Да свърши всичко! Всичко да боли –
тъй, както страдат немите дървета…
Навън вали, вали, вали, вали.
И все така е лято
във сърцето ми.
0 Коментара