Тя се казва Елена Биларева. Родена е преди 34 години в гр. Гоце Делчев, но сега живее в Швейцария. И сега, внимание! Елена е статистик, който пише стихове! Изненада, а? При това ги пише сериозно, вече е издала 4 поетични книги. Чуйте колко хубаво звучат нейните стихотворения!
Да сме наясно
Не съм ти обещавала друг свят,
че всеки си отглежда световете.
Аз ходя бавно, ала не назад.
Назад го помня пътя. Всеки метър.
Не съм ти обещавала покой.
Покой аз нямам. И не го изисквам.
Където има вятър – все е мой.
Където и да никна – все е смисъл.
И до юмрук се сривам. До ръце.
А те – без жал към мене – все са кротки.
Стените се разбиват със сърце
и пак със него се градят животи.
Така че – идваш с мене или не –
да знаеш – нито следвам, нито водя.
Не съм ти обещавала криле,
но паднеш ли – ще ти заема моите.
Петъчни терзания
Един самотен, дълъг петък
реши да ме опитоми.
Любов, заплахи, страсти, клетви.
А после няколко вини.
И слабият, посредствен петък,
за който всичко е игра,
накрая си изми ръцете,
забрави всичко и заспа.
Дали ще мога да си спомня
къде го срещнах или как?
Във ъгъла ме чака стомна
като лечение за мрак.
Като лечение за петък,
прострял ръцете си над мен.
А колко думи, колко клетви
мълчат във вчерашния ден.
Един самотен, дълъг петък.
Синусоида. Стъпала.
Оставил ме е да се сетя
и аз да го опитомя.
***
Върхът е плосък и наклонен покрив:
един дъждец и падаш като круша.
Самотно място е върхът, но локвата
е по-проклето място и от сушата.
Минават важни хора с дъждобрани –
с ботушите през локвата прецапват.
След тях притичва вярната охрана
…и всеки гледа да не се изцапа.
Върхът е хлъзгав като мокър покрив –
да хвърлиш котва няма и надежда.
Под всеки връх се настанява локва
и всеки връх във локва се оглежда.
Как искам
Ти помниш ли – когато бе дете,
светът ухаеше на обич и канела.
И искаше по-бързо да растеш,
а мислите ти бяха чисто бели.
И възрастният беше великан,
а детската градина бе досадна.
Дали си спомняш онзи пеликан,
в съня ти който хищно те нападна?
Висок ти беше всеки парапет,
широки – всичките пространства.
Мечтите ти летяха все пред теб,
чаровни в своето непостоянство.
А днес се крият свити насред страх –
пробити хвърчила, неоцветени.
Намирам те там някъде под тях –
броиш минутите. И няма време…
Цигарен дим се стича върху тях,
пътеката за някъде изтрива.
И ти си друг, а аз не те познах…
Как искам да ти подаря хвърчило!
***
Май не ти е ушита по мярка съдбата, приятелю.
Ти каквато я мислеше, тя три пъти по-люта излезе.
А дали не е знаел дълбоко в душата Ваятелят,
че по мярка се шие за другите, не и за тези,
дето с пет планини на гърба си пак ходят изправени
и светът им да пламне, грижливо и кротко отглеждат
втори свят. Пеят песни в калта – на жаравата
и в пожара оставят една молекула от нежност.
Май не ти е ушита по мярка съдбата, приятелю –
чернова е била и погрешка сега е реалност.
А стаената жлъч във очите на твойте ласкатели
ти оставя следи във душата – и всичките кални.
Остави – не мери с тези тъжни аршини, приятелю.
Кой каквото ти каже, на него ще пари отпосле.
Май не ти е ушита съдбата по мярка, приятелю,
Но със свят на гърба не е лесно дори и на господ.
Ти уший си я сам – два-три метра съдба като слънце –
нашари си я с пет планини и с жарави от спомени.
Щом те види Ваятелят, да събори еднаквите грънци
и от същата глина да извае човека по твое подобие.
***
Живея на тавана – до небето,
което ми бродира нежен гоблен.
Почакам ли звездите да засветят,
въздишам с ореолите им обли.
Живея на тавана и рисувам
с последната отчаяна цигара,
натрупала у себе си кусури
за чет’ристотин дяволици стари.
Живея тук и уж си имам всичко –
кусури, парапет, че и мушкато.
И само магазинче с две полички
и порция надежда още чакам.
Къде живеят нощем цветовете?
Защо се раждат плахи ореоли?
Една звезда захапа парапета
и падна – лекомислена и гола.
Къде живее вярата в човека?
Как можеш на живот да се научиш?
Така си питам, а от памтивека
животът ми се смее. И се случва.
0 Коментара