Елка Стоянова е красива. Освен това е юрист. Освен това пише стихове, за да лекува ума и душата си, и проза – за забавление. Носи очила, за да изглежда още по-умна, а и защото й отиват. Има две дъщери и усмивка, която топи ледници, спира войни и подпалва черги. Чете безразборно, смее се високо, носи само високи обувки и се страхува най-много от агресивната посредственост. Обича да е влюбена. Не задължително реципрочно.
ЛИЛИТ: Извинявай
Още влизам в съня ти, нали? Още в спомените ти върлувам
и по устните още боли оня огън, със който целувам.
Още носиш онези следи от внезапните мои усмивки.
Като млади, нахални лози в твойте мисли са мойте извивки.
Забрави ме! Та аз съм Лилит и под черна луна съм родена.
На косата ми в здравия сплит не един мъжки стон уловен е.
На гърдите ми – медальон със гравирано Стотното име.
И душата ми няма подслон, и сърцето ми – лете и зиме –
е сковано в обида и гняв (любовта се полага на Ева).
В мен отдавна отровната сплав на омразата рожба зачева.
След Адам не пристанах на друг, не защото без него не мога –
той бе толкова скучен съпруг, а пък аз – по душа виторога.
Аз бях Съсъд на страст, той – на страх. Още сто след Адам – все такива…
Щом ще плащам за първия грях, щом ще пия от чаша горчива,
то поне в някой кратък момент се полага да вкуся и сладост.
Ти си кратък и ярък фрагмент от повяхващата ми младост.
Но, кълна се в предишната Аз, нито миг с теб не беше напразен.
Просто в грешното време и час тая страст ни заля на талази…
Само няколко века преди, само няколко хиляди века
би могло…
Ах, така ме боли,
че не вярвам ни в Бог,
ни в човека.
***
Сладко надлъгване
Той се престори, че в нея е влюбен,
че ако нея я няма,
ще е чинар, от тъга изкорубен,
свит до зеница пламък,
ще го болят и сърце, и дробове-
няма да може да диша,
и ще преглъща не хляб, а отрова,
и като риба на суша
ще се задави без въздух на кея,
кафето ще е горчиво –
тъй се престори на влюбен във нея,
парещо и настойчиво,
че тя играта поде и му каза –
Сладки са моите устни,
и е за теб на плътта ми атлаза,
и съм и топла, и вкусна,
мляко със мед и кайсиево вино,
жадна лоза съм, извита –
аз съм мечтаната ти половина,
взимай ме и не ме питай…
Толкова дълго играха на влюбени
и се надлъгваха с ласки,
че не разбраха кой точно загуби
и пръв остана без маска.
И не разбраха кога се е случило-
влюбен бе той във нея,
а във замяна, подарък получи –
тя със любов да го грее.
***
Зло
И е страшно – единствено мрак.
Празен пъкъл (сама съм си демон)
Аз съм своят най-яростен враг,
а гневът ми е здравото стреме,
във което забивам пети
и пришпорвам нанейде душата.
И препускам. Ехидно кънти
(с 5 по Рихтер) денят за разплата.
Няма начин да не платя –
ежечасно натрупва се сметката.
Искам просто да спя, и да спя.
Но се блъскам – животно във клетка,
но се влива в кръвта ми метал.
Всяка мисъл е рязка, наточена
като връх на дамаски кинжал,
като края на кръста оброчен,
във пръстта до нозете забит.
Искам прошка, не благости, Боже!
В този скапан житейски гамбит
все съм пешката в нечие ложе.
Всеки мускул (сърцето и то)
от убийствена болка се кърти.
И дано да устискам, дано
не се срутя в средата на пътя.
***
Симптоми на оздравяване
Колкото и да го суча,
колкото и да го искам,
няма да се получи.
Нито на мен ми стиска,
нито на теб ти пука –
взе си достатъчна доза.
Каквото било – до тука.
Другото е диагноза
в моята епикриза.
Само при мен е вируса –
в зениците ми влиза
и се забива в ириса,
и кондензира в капка…
Писна ми от метафори.
Бях ли ти вкусна хапка?
Ти пък ми беше нафора.
***
И как да пиша за любов и лотоси,
Когато съм изгнила като дънер
(светкавици, залепнали по фотоси
и няма как със нови да отвърнеш).
И как да вярвам. Пълно с псевдо-Зевсове,
(Полу-красиви, полу-верни, гръмки.)
По правило, да има равновесие,
за мен остава ролята на смъртна
***
Сто години блажена самота
Вие, самонадеяни,
глупави, арогантни,
принцове и бохеми,
неоценени таланти,
мускулести, наперчени,
квазиинтелигентни,
в тестостерон облечени,
в чувствата си инертни,
развели гордо камшици
от женски коси и нерви,
скъпящи се на триците
и пазещи си резерви,
смели на дребно, весели
само на фотографии,
като медал провесили
заучените си лафове,
със татуиран на егото
девиз Primae noctis,
вий, алфата и омегата
на куп безсънни нощи,
опиянени от себе си,
перчещо-гръмогласни,
елементарни ребуси,
със подсъзнание тясно,
от суета задъхани,
лакоми, късогледи,
срещу света настръхнали,
с въображение бледо:
имате много поздрави
от мен, обикновената.
Нищо не търся. Просто
дяволите да ви вземат.
0 Коментара