Емилия Найденова обича думите и затова пише откакто се помни, а днес ги използва най-вече в дигиталния маркетинг. В природата открива онова, което делникът в града не може да й даде и често там отново се среща с поезията. Автор е на две стихосбирки – “Небе за птици” (изд. “Българска книжица”, 2012 г.) и “Разговор с водата” (изд. “Знаци”, 2014 г.), и носител на множество литературни награди. Вдъхновява се от срещите с талантливи хора, които носят светлина, и вярва, че всеки е малка вселена. Пътуването е онова, което я гъделичка и винаги мечтае да посети някое ново място. Предстоят й нови поетични вдъхновения и игра на думи с радостите на живота.
Най-голямата й гордост е независимата медия за култура “Под моста”, която създава със свои състуденти. Води свой блог вече 6 години – Полети и думи.
***
Не съм блато,
река съм,
променям се,
има камъчета,
има и риби,
има хора, които се давят
и други,
които живеят в очите ми…
има живот,
растения всякакви,
вълнения всякакви,
водопади…
пускам се по течението
и се раждам –
нова река
и нова жажда…
Нямам
Нямам големи думи. Нито деца.
Не знам нищо особено за живота.
Спят в очите ми един океанен свят,
едно момиче и няколко сови.
Имам братя, но не са единайсет.
Плета им ризи, но не от коприва,
а от смях и от няколко разговора
между сълзите, между ракията.
По пътя земен и по пътя небесен
винаги има някой, който си тръгва.
Аз го изпращам. Завивам тъгата.
Нощем питам дали ще се върне.
Сега есента ме посреща такава –
стъпила здраво върху земята.
Или аз я посрещам, но още не зная,
че е само тихото име на вятъра.
Тя шуми и бучи, и минава край мен,
а аз нямам думи да я опиша.
Затова с тишината на стиха прероден
ви прегръщам. И прошепвам “обичам”.
***
Все по-често
сънувам
стихотворения.
Падат в съня
като бели перца.
Протягам ръце,
но изчезват-
били са видения…
…никога няма
да ги прочета.
***
сляпото
влюбено момче
познава устните й
от целувките
формата им
плътността
в с и ч к о
представя си ги като мак
който никога не е виждал
сляпото
влюбено момиче
познава очите му
по миглите-
боцкат като иглички
бузите й
когато се сгушват
познавам ги
между две метро-станции
непознати тела
задух
разхвърляни мисли
знам че
само
животът може да ни научи как се обича.
Не е трудно
Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,
си мисля:
никога няма да изпитате
нещо истинско-
от лъжовната ви светлина
тялото ми потръпва
и иска бързо да напусне
стаята на лицемерието.
Колко дълго можете
да живеете така
преди устните ви
да откажат да изричат
тези изкуствени думи?
Колко дълго сърцето ви
може да тупти
в този измислен ритъм?
Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,
знам, че никога
няма да я видите-
тези зелени кладенци
отразяват само собственото ви его-
по-голямо от всяка любов,
по-голямо от всяко приятелство.
Гледайки ви през една сълза,
заседнала в дясното ми око,
си мисля:
болката в гърдите е остра,
но тиха.
И никой от вас не знае това.
Но все пак
издигайки стена след стена,
затваряйки врата след врата,
не е трудно
да си отидеш.
0 Коментара