Христина Мирчева е автор на книгите с поезия: „Минава нощ, минава ден“, „Ускорени пейзажи“ и „Бялата сянка“. Публикувала е в десетки издания. Самата тя е съосновател и редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп комикс“. Носител е на наградата „Цветан Зангов“. Била е журналист, книжар, преводач, преподавател, библиотекар и мениджър на галерия. Член е на Дружеството на писателите в Пловдив. Тези стихове са от последната поетична книга на Христина „Бялата сянка“.
Вази с огън
Сърцето е гнездо от атоми,
ядро от свръхенергия.
Последствията кой да предскаже?
Смъртта,
която сее движението,
туптенето
в тишината след взрива.
Динамика
Сърцето
е сладък плод.
Орле,
политнало
от черупката на яйцето.
Или това показват,
даже много повече,
очертанията върху подносчето
от прекатурената чаша с кафе
тази сутрин.
Мъглявина
Думите са леки,
галят твоя свят.
Когато се събудиш,
стоплен в тъмното,
ще чуеш чашата да пада
в космоса на стаята.
И само късчето памук с червени отпечатъци
ще бъде улика против съня.
Двойник
Високомерието,
което ме смалява,
страхът,
който се плиска в мен
като вълните на брега на океана нощем.
Твоето невидимо присъствие –
зад всеки ъгъл на деня ми.
Всичко, което изговори и после си взе обратно
като лихвар, пресмятащ всеки мой писък,
плисъкът на вълните,
плисираните от старание
вълни на измамно примирие.
Колко естествено е да хвърляш обиди,
да хвърляш нагоре, да улавяш и пак да захвърляш,
да отстраняваш, да мамиш
с отмерени пред огледалото на самотата движения.
Мое сърце,
душата ми,
моето тяло,
моят мъчен двойник,
с когото се прегръщам и пак се прегръщам
по мрачина,
на залез-слънце.
Почивен ден
В такива дни разбираш
какво е да има мир.
Снегът се е навалял.
На терасата, синя от светлина,
дори гладните птици
не просят хляб.
В студената кухня е виното,
също студено.
Ще пием, за да ни сгрее.
После ще легнем един до друг на широката спалня,
хванати за ръце един до друг ще заспим завинаги
в ръцете на зимата.
Щастлив ли си вече?
За едни, за други
За едни Любовта е по-кратка от мигване,
за други – нетрепкащо постоянно взиране
в тъмния екран на прозореца.
За едни – глас, който говори едновременно с много,
за други – самодостатъчност и мълчание.
За едни прелива и тръгва към света,
за други се затваря и дълбае навътре.
За едни се изсича с няколко удара,
за други е ваене с хилядолетия.
За едни – свобода,
за други – смърт.
За теб – лъжа,
за мен – истина.
Лунапарк
Два въглена –
очите на бездомника от пейката –
студения му дом.
Прозрачност
Докато пуша в мъглата,
едното око сълзи,
другото вижда всичко.
Празник, кръгла маса
и няколко пръснати чаши
Всички дървета са в настроение.
Върбата мие коси в извора на тревите,
трева боде въздуха – звън от глухарчета,
камбанките са влюбени в лале,
което нищо не подозира,
загледано, без да вижда, в пирамидата от кипариси.
Бяло агне пасе небето,
отвързано от глада,
смилило се в своята простота дори над злака.
Тихо е в безредния шум на празника.
Тихо.
В такъв ден никой не плаче.
0 Коментара