Ирен Петрова e родена през 1993 г. в София. Има магистратура по онлайн журналистика и медии в СУ. През 2015 г. неин ръкопис печели конкурс на Министерството на културата и през следващата година излиза първата й стихосбирка „Процеп към Париж“. През 2017 г. получава специално отличие от фондация „Васа Ганчева“ за отношението й към проблемите на културата и за изявите й в литературната и театралната критика, в художествената проза и поезията. Участвала е в международни театрални фестивали. Нейни стихотворения са превеждани на английски, италиански и турски език.
ДА ПРИСЪСТВАМ КАТО БОГ
да съм клечката кибрит
която запалва свещта ти във храма
пламъкът
който топли ръцете в студените дни
да осветявам тъмните пространства
на душата ти
уморена да гори сама
да съм очите
в които се виждаш реален и точен
а времето в тях
да изглежда завършено, плътно
да бъда езика
на който изричаш само истината
и будиш вечно заспалите
да бъда сълзите
които изплакваш нощем за жертвите
и редовете изписани на свещ
като Паисий
за да пазиш паметта за великите вечна
да съм меката постеля
която приютява дух и тяло
и те приспива като бебе легнало на облак
да присъствам като Бог в живота –
неотлъчно
но преди да имам правото да искам
ще направя нужното да ме обикнеш
НЕГРАМОТНОСТ
словесна
анорексия,
изяжда те до скелета
на азбука, която
не знаеш
да използваш
ИМА НЕЩА
като машина на времето
погледът ти разлиства спомени
от праисторическото време
на моето безумно съществуване
пренесена съм като дума
през вековете
като стих на поет
чието име е забравено
ирисите ти са карта на света
изживял се преди нас хората
но аз си спомням всичките неща
които никога не са се случили
поглеждайки те – аз съм времето
BEAUTIFUL NOTHING
остани неподвижна точка
в застоя на безветрието
като самотна шамандура
забравена наесен
каквото трябва да дойде
ще дойде само
ти само остани
в красотата на нищото
в празната точка на слънцето
очаквайки вълнение
от вътрешността на морето
бурята поражда бури
и покоят също
НЕЩО КАТО ЦВЕТЕ, НЕЩО КАТО НОЖ
нещо като цвете, нещо като нож
и една заспала вена още в пролога на живота
спрялото време между преражданията
когато ти ме гледаш бездиханна
и на свой ред също бездиханен
убийството е извършено
но преди него първият женски грях
кръщаваш ме с името сладост
и забиваш ножа дълбоко
сякаш влизаш да правиш любов
тялото тъкмо е разцъфнало и вече е мъртво
а ние сме ренесансова картина
за чийто автор ще се спори дълго
и скоро когато се родим в други тела
не помним вече старите си имена –
нови грехове ще тегнат над главите ни
ще си спомниш за убийството
за мен и за последния мъртвешки поглед
но сега съм само цвете
ти си само нож
и докато четката ни изрисува
ще ме гледаш как дълго не затварям очи
и ще си мислиш
всичко което обичаме накрая убиваме сами
ХУДОЖНИКЪТ
нарисувал бе единствено гърдата й
от месец гледаше платното
провалил се в опитите си
да я измисли
а зърното – центъра на циферблат
отброяваше секундите
до първото вдишване
първото потупване на топлия орган
в бялата плът – закъснението
с което един мъж ражда любов
ТАЗИ СТРАНА Е ЗА НАПУСКАНЕ
На Баришников
преди думите е танцът
би казал ти
излизане от бутафорията и лъжата
аз виждам жадни за живот очи
които всяка нощ изплакват страха си
по едно необходимо заминаване
тялото е душа когато танцува
и за кратко забравяш
но какво би ти дала страна
обградена с решетки
която ненавижда различните
и убива артистите си
плаках за детето
пораснало в чужди домове
плаках за съдбата на милионите
осъдени също като теб
дори и в танца да не чувстват свободата
тази страна е за напускане
но къде можеш да идеш
всяко движение на тялото ти крещи
с гласа на Висоцки –
дайте ми сцена и ще ви покажа какво мога
животът се равнява на един спектакъл
като време
и ако този куршум не е за теб
ще се качиш на самолета
и на сцената – свободен
НИКОГА НЕ ЗНАЕШ
никога не знаеш
кога една любов ще дойде
или ще си отиде
само предусещаш с променливия повей
как нощите стават една идея по-топли
а на сърцето ти е леко
сякаш вятърът най-сетне е поместил
онзи черен буреносен облак
който скриваше от погледа самата обич
идва ново преобръщане на вътрешни мусони
и ненадейно в хаоса на живота
някой поставя сърцето си в ръцете ти
без да си молил и без да си искал
друг прибира похабените любовни думи
за да те спаси от тях
и когато се прибираш закъснял за себе си
а завесите се веят
през очите на малката стая
ти за първи път поглеждаш през тях
като през свои
и разбираш че най-малко очакваното
най-дълго е чакано
0 Коментара