Иванка Могилска е автор на стихове, приказки и романи. Последният – „Внезапни улици“ , току-що беше преиздаден и може отново да се намери по книжарниците. През свободното и несвободното си време чете, пише и пътува.
Бележка, написана от продавача на пици, който работи в подлеза на метрото
„Моля, не хвърляйте храна на птиците.
Бъркат бетона с небе.
Мислят трохите
за бели облаци,
крилата им се превръщат
в смачкани билети за изпуснат влак
и колкото и да им роните
винаги остават гладни.“
***
Едно стихотворение се пише
за три цигари време.
С редакцията – пет.
Понякога кутията е празна,
но проблемът не е,
че не стигат парите.
***
Вечерта слиза, слиза,
пада
от бялата земя
на черната
и се загубва
в тъмното.
***
Заместиха го с компютър.
Затова пазачът на фара
се премести
на най-тъмната улица
в своя град –
да упътва нощем
с фенерче
закъснелите.
Хиляди години по-късно
Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло –
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често –
в неравните хълмове
„имам да свърша толкова значими неща“.
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.
***
Татко си е загубил оръжието –
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята –
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама –
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
„И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение.”
***
Кажете на следващите,
ако за вас, струва ви се, е късно:
пукнатините са по-страшни от взривовете,
раните зарастват по-добре на открито,
тъмното е третото око на света.
***
Пуска тревогите си по водата.
Затова не смее да гледа новини –
страхува се от съобщения за потънали кораби
***
Шепне си, че всичко ще е наред
и се плаши от ехото.
***
Косите му оредяват като илюзиите –
незабележимо в началото,
безжалостно бързо към края.
И само опашката му
остава да се вее на тила.
Невъзможни задачи
Не й разказва други светове.
Всеки ден – едно и също.
Всеки ден – бит.
Докато тя разбере,
че трябва да влезе
в историята,
за да я превърне
в приказка.
***
Той затръшва вратата и не се знае
за цигари ли е отишъл или за винаги.
Сезонът на страха
Вчера слънцето решеше
перчема на дървото.
Днес – уж капки
дъжд по клоните му.
Не иска да си признае,
че студена пот го избива,
усети ли дъха на зимата.
***
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата.
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.
0 Коментара