Калина Линкова е родена на 21 май 1985 в Пловдив. Завършва Езикова гимназия “Пловдив” с профил немски език. Магистър по право в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работи като редактор в списание за култура, а по-късно като копирайтър в рекламни агенции. Понастоящем се занимава с маркетинг и дигитално съдържание. Ръкописът “Познах те по сянката” печели конкурс за дебют на издателство Арс и Scribens през 2020 г. Художественото оформление на книгата е на Антонина Георгиева. А ето какво казва за нея редакторът Марин Бодаков: „С Калина имаме общ терапевт – Езика! Заедно се учим и да споделяме открито уязвимостта си, и да пазим животворните тайни на преносните значения. Разпознахме се по сенките. А след тези стихотворения сенките са много по-вежливи с нас.“
Снимка: Яна Лозева
мамо,
пиша ти нощем когато
тишината е безмилостна
към думите
вратата между смърт
и сега е отворена
спомените – пълнолуния от
уморен фосфор
подпират небосвода
на не-
изказаното
някой ден ще ти
напиша най-хубавото
стихотворение в което
имаме
бъдеще
време
думите не са цветя
върху гроба ти
и вратата зад нас
се затвори
но не сега,
мамо,
Снимка: Антонина Георгиева
дом
излязох за следобедна разходка по
крайбрежието на ушната ти мида
aлея на славата,
меандър на покоя,
увереност в прасковен мъх, че
ще се устроя тук, на
крайбрежието на ушната ти мида,
ще дишам всички изгреви,
ще събличам безпокойствата,
ще чуя прибоя на звездите
митът за Сизиф II
един поет търкаляше
смокиня по
склона на лятото –
бог не му прати
съвършения стих
крайчецът на окото ми –
това умалително,
което съдържа неназовимото,
глобус с преливащи брегове,
хлъзгав Атлас, понесъл
светове над своите
вени, мътняви
къща
т
я
л я т о
о
разместваш мебелите
отваряш прозореца
и пак се чувстваш
у домa
***
изхлузи се лятото –
песъчинка
от реброто на дюната
сезони
с наивно упорство
разкъсвам лятото
като смокиня в сърцето на зимата –
времето зрее другаде
всяко нещо с бремето си,
каза ти
и продължихме
към миналото
горещници
набъбва бавно
мекото на юли
в средичката му –
шупва намерението
***
жената муза
и
жената музей
вила дива
I
по огледалните ръбове
на язовира три панталона
и една рокля се будят
с августовското слънце
отразяват всички нюанси
на тишината танцуват
с пчелите на двора
развяват памучното знаме
на свободата и притихват
в следобедното кафе
II
чувам как цъфтят розите –
в тишината цветовете им
са по-ярки
наръчник за справяне с тъга
остави я там
където е
да стърчи от пиедестала
тя ще си иде сама –
от скука
Снимка: Антонина Георгиева
Грапава история с пчела
Прегръща всичките си противоречия.
Назовава ги по име, мрази ги.
Страда от липса на цялост, когато не може да се сети
за името на някое от тях.
Иска да ги изтръгне от биографията си, гордее се с тях.
Спомня си онова лято, когато нямаше работа,
но имаше себе си, всички часове, улици, уроци по испански
и дълги разговори с хора, чиито лица не помни;
всички пладнешки съмнения, кафета и летни дъждове.
Раздипляше невъзможните сценарии в ума си,
застинала в неизвестното.
Спомня си за онази история с пчела, след която всяка среща
с пчела изглежда като знамение; някаква преднамерена
синхроничност – колкото медена, толкова парализираща.
Пчелата – сгърчена пред входната врата;
няма космата топчица, която се бори за живота си
или се готви за нападение.
Какво си ти, космато противоречие?
Защо идеш? Какво искаш от мен?
Взираха се около час, всяка с жило, забито навътре.
Не намериха общ език – в езика на страха няма мед.
Спомня си – обикна пчелата,
когато косматото противоречие
притихна съвсем.
0 Коментара