Катерина Хапсали е журналист и писател, но предпочита да се определя като „човек на думите”, избягвайки конкретни рамки. Неслучайно се занимава с философия, а отскоро нейна страст е и поезията. Катерина е работила в списание ТЕМА, Дарик радио, била е главен редактор на Harper’s BAZAAR и EGO. В момента оглавява екипа на PREMIUM Lifestyle.
С дебютния си роман „Гръцко кафе” Хапсали спечели наградата „Перото” в категория „Проза” за 2015 година.
Красиво безтегловна ме намери,
изпразнена от смисъл и от шум.
Аха да литна с длани зажаднели
за слънце и за въздух. Моят ум
бях вързала за стълб с едно въженце –
тук да остане, да не ми тежи.
Прощавах се със земното ми бреме…
И точно в този миг пристигна ти.
„Къде отиваш?” – пита ме небрежно.
Не виждаше ли моите крила?!
А после ме придърпа тихо, нежно –
да не изчезна, да не излетя.
Развърза моя ум и ми го връчи.
„Ще ти потрябва, пък и как скимти!”
Целуна ме по бледите клепачи.
„Не бързай толкоз. Остани.”
И пак напълних се със шум и смисъл,
с тревоги, радости, слова.
Не скочих в лекотата на небето
и пътя свой реших да извървя.
Но днес умът ми вече знае,
че дръзне ли отново да сгреши,
с душата ми да влезе в челен сблъсък,
ще го завържа – нека да скимти!
***
Не ти казвам: „Върви”.
Знам, че сам ще си идеш.
Толкоз много беди
покрай мен преживя.
Не ми казвай: „Ходи си!”
Аз нали уж си тръгнах…
Ала споменът жив е
и надига глава –
между двама ни,
луди и глупави, стене
и поредна ракия налива.
И не знам докога,
и не знам докога,
ще изпива и моята сила.
Ако отсека: „Мразя те!”,
ти би ли повторил
тези думи високо, на глас?
Е, не можеш ли?
Хайде, честито!
Не си тръгваш.
Оставам и аз.
***
От думите страхувам се най-много.
От тъмната им, непрогледна мощ.
И този страх го нося от утробата.
И често ме прерязва като нож –
студено, безпощадно и финално.
Тогава просто сядам и мълча.
Предпазвам се от всичко неизречено.
Загръщам се с безмълвна самота.
И пак тях – думите – обичам диво.
И често не говоря, а крещя.
Защото само с тях се чувствам жива.
И само те ме връщат към света.
Понякога ми бягат и ги търся.
Понякога ме гонят в конски тръс.
Понякога се дебнем злобно, нервно.
Понякога разпъват ме на кръст.
Ако омраза е – да се довършим!
Ако любов е – пак ще изгорим.
Но вече знам, съдбовно ясно,
че заедно докрая ще вървим.
***
Ще ти разкажа за едно момиче.
Тя, приказката, не е най-щастлива.
Но вече знам – повярвай ми, така е,
че и в тъгата зрънце смисъл има.
Момичето е леко остаряло,
жена да я наричам – не прилича.
Защото ако никой не я гледа,
тя още с облаците тича.
В дъжда чадъра не отваря.
В снега пък ръкавиците презира.
Ще се усмихне мило на клошаря.
И в мокрите врабчета ще се взира.
Понякога е страшно уморена.
От себе си най-вече. И от всичко.
Така и не успя да стане зряла…
Да бъде зряла й е непривично.
Житейските уроци не научи.
Но може да ти рецитира Шели.
Ще те залее винаги с въпроси,
кахърите й не са бели.
И с нея ще си винаги на изпит –
тя лицемерието не прощава.
Един талант си има и го носи.
Да се раздава. И да се раздава…
Ако я срещнеш някога, кажи й,
че облаците са безкрайно важни.
Или не казвай нищо – прегърни я.
Голяма работа, че от дъжда е влажна.
0 Коментара