„Важното е да не пропъдиш стиховете – казва Лидия Симеонова. – Използвай бележките от магазина, ако са дошли, докато си там. Веднъж си записвах върху хартиен плик с хляб.
Ако листчето е много малко, стигат и координати и „подредени по ръст грехове придърпват стол и сядат“ може да се запише „прст подр ръст грев“ и знак за стол. И още по-кратко, ако си имаш вече знак за грехове. Но върнеш ли се, веднага го декодирай, иначе отиват при друг. Там, където се оказах бърза, стиховете останаха при мен“. Ей такава мъдра сладкодумница е нашата Лидия – автор от дълги години на „Жената днес“, която едва наскоро, притисната до стената от нашите основателни подозрения, си призна, че пише и стихове. И то какви!
Песен за нежен алт
По тялото ти с длан ще мина…
Безкрайно леко…
Почти докоснат,
Ще се чудиш
Мен няма ли
Или ме има.
Не мърдай!
Не стени.
Не викай.
Аз само искам
Да изтръпнеш,
Че мога и да се отида.
Живея от дарове на приятели
Живея от даровете на приятели –
Лама даде вълната
За одеалото ми. Козата
С мен споделя млякото,
Телето щедро отдели
От кожата за чантата ви.
А слонът, как го стори –
Но за рождения ми ден
Изпрати медалион за мен
От кост от бивните му.
Благодаря.
Живея от благоразумието на приятели –
Конят се дръпна бързо от пътеката.
Змията се престори, че ме няма!
Комарът ме избра за своята зараза,
Но отлетя. А доматът се разпадна
Само час преди обяда,
Умирайки, пределно наторен.
И не попадна в мен.
Благодаря.
Живея от любовта на приятели.
Те мислят всеки ден за мен,
Така ми казват, но нямало
Секунда време и да го доказват.
От прекрасните ни, желани,
Ще се чувстваме наистина добре,
Планирани, несбъднали се пътешествия.
От книгите с до шепот мили надписи.
Писмо открих – от времето,
Когато ни ги носеха във пликове
И четох пак: „Не те познавах.
Но мислех колко много искам
Да те срещна. И се получи.
Направо беше показно –
Щом искаш нещо, ще се случи.”
Потънала съм във любов,
Сред грижа и внимание.
Но чак сега
При този днешен бавен
Дълъг залез го видях.
Благодаря.
Момичето
Тя е на шестнайсет и нещо.
Аз отдавна не съм била на толкова.
Страстно желае да е ярка, красива.
Аз смирено помолих Бог да съм жива.
Тя до момчето на среща
като разпалена пещ е.
Иска шум, хора, танци.
Аз в транс съм от птиците.
Тръгват на юг.
Летят безпрестанно нагоре – надолу,
Каквото каже водачът – повтарят,
Крилото встрани – и всички отварят.
Тя се вълнува – от вчера са истинска двойка.
Аз: по двойки ли се подреждат лястовиците,
Рамо до рамо, перо до перо,
Ще хвърлят ли едно последно око
на гнездото им на балкона ни…
До тях ли се реят малките
или родените лятото в най–първия полет
са, ей, там само в края на ятото.
Дават ли понякога на майката знак
или лястовиците в нищо никога не поглеждат назад.
Момичето? Не знам кое е.
Но късчета от живота ни текат едновременно.
Напълно случайно. И сигурно временно.
Момчето?
Дали е права за него? Неправа?
Но… Днес той мина така близо до мен…
Боже мой, заслужава си той!
Заслужава!!
Ще поискаш там да останем
Нещо, точно на ръба
На нежно, но и по-силно,,
Точно на средата
На светло и начало на тъмно,
На любимо и на непознато,
На много красив аромат,
Но преди да е прекален,
И все на границата, все на ръба…
Дано разбра какво искам,
Защото не мога да ти го обясня.
Но действай дума след дума,
Когато го стигнем, ще го позная,
Ти също ще искаш там да останем.
Облак
303030
И търсеше облак като чаша,
Защото не искаше да стане на дъжд,
А искаше да напълни цял съд наведнъж.
Но, като не намери, отмина.
И може да е търсил цяла година.
0 Коментара