Людмила Балабанова е компютърен инженер и доктор по литература. Редактор е за България на Световната хайку асоциация (WHA, Tokyo) и на Хайку фондацията (THF, USA). Автор е на девет поетически книги, последните от които са „Град без море” (2015), „Роса върху бурените” (хайку, бълг. и англ., 2016), „Слънчогледова нива” (хайбун, бълг. и англ., 2019), и на теоретичната книга „Хайку: водно конче под шапката. Силата на неизговореното” (2014).
Нейни стихотворения, хайку и статии са публикувани в над 40 антологии и сборници в чужбина. Има български и международни номинации и награди, сред които награда за хайку в конкурса по случай 360-годишнината на Башьо, 2004, Япония, и отличие Touchstone Award на The Haiku Foundation за книгата „Роса върху бурените / Dewdrops on the Weeds”, 2016.
Сняг
Лежах в леглото с висока температура, когато ми се обади. Не му казах, че съм болна. Облякох бялото си палто и излязох навън. Валеше сняг и бързо покриваше всичко. Снежинките се стопяваха веднага по лицето ми. Чакаше ме в близката квартална градинка, облечен с бяло яке. Когато ме прегърна, каза Какъв горещ снежен човек!
Минаха години оттогава. Сняг покриваше земята и се стопяваше. Нашите приятели се женеха и се разделяха, заминаваха и се връщаха от далечни страни. А ние останахме в покритата със сняг квартална градинка – двама снежни човеци, които се целуват за първи път.
януарски следобед
мелодията
от един черно-бял филм
Личен разговор
По това време, около обед, в метрото има малко хора. До мен сяда млад мъж и изважда мобилен телефон. Звъни на приятелката си и предлага да се срещнат. Тя очевидно отказва. Той настоява. Без да искам чувам разговора. По неговите думи отгатвам нейните. Тя навярно се оправдава със заетост. Той й припомня, че досега винаги е имала време за него. Тя се оплаква от някаква изневяра. Той смутено се извинява с недоразумение. Разменят още няколко обвинения и оправдания. На следващата спирка той казва, че е по-добре да се разделят. Тя изглежда не се съгласява. Още една спирка и вече знам цялата им кратка история. Той пак предлага да се разделят. Този път тя явно се съгласява. Казва й сбогом и затваря. Когато влакът спира отново, слиза и изчезва в тълпата.
среднощна мелодия
неговата тайна любов
от толкова много години
Без часовник
Малката стрелка на часовника ми се счупи. Голямата напразно препуска. Не може да измерва времето сама.
Слънцето залязва. Небето потъмнява. Вечерницата изгрява.
лятна нощ
секундите на светулката
светят
Вятър
След есенните пожари, в които изгоря зелената катедрала на лятото, преди бялото знаме на зимата…
листопад
любими да видим Венеция
преди да потъне
Дълги нощи
отворен прозорец…
по тъмната улица
светлинки две по две
Привечер е най-трудно. Чете книга. След това слуша музика – Шопен, Брамс, Сибелиус… Понякога включва телевизора, докато вечеря. Не го гледа, но има усещането, че в стаята присъства още някой. После настъпва нощта, толкова дълга, сега, през зимата. Отново слуша музика. Някъде към полунощ той се връща и я завърта в един безкраен танц, който ги понася надалече.
Виенски валс
снежна виелица
в брезова горичка
Високо езеро
Планината вече не е същата, след като я видяхме на пътеката. Знаехме, че има отровни змии, но съвсем друго беше да я видим – блестяща на ранните слънчеви лъчи. Сега, това вече не е планина, а планина с отровна змия в нея.
Продължаваме пътя си нагоре. Минаваме през дълбоки гори, през поляни с красиви цветя. Никой не споменава змията, но всички се взираме напрегнато в пътеката. Към края на деня се изкачваме много високо. Тук няма гори, няма цветя, няма змии. Само едно езеро, отразяващо небето.
равноденствие…
на залез сенките полегнаха
да си починат
0 Коментара