Маргарита Петкова пише за любовта както никой друг, а в стиховете й хиляди българи припознават собствените си чувства. Най-пресният пример са „Белите ми нощи“ ( издание на „Персей“ ) – новата книга на Маргарита Петкова. Тя отново пише за любов. Тя отново е предизвикателна.

Маргарита Петкова

Стихотворенията й те завихрят и издигат, политаш с тях, с цялата свобода на любовта като чувство, а не просто като мачкане на чаршафи. Влизаш и в един лабиринт, събрал цялата култура и познание на човечеството. Интелигентният читател ще се превърне в съавтор, ще разчита с възхита и удоволствие знаци, които ще го препратят към червения карамфил за Шибил или към Дебеляновата любима, към Рембранд със Саския на коленете или Пармския манастир с Жерар Филип. Ще бъде един от народа на Вазов или ще плува в еротиката на „Пеперудите са свободни“. И накрая – без да е силен по математика, химия или нови технологии, ще говори за любов с понятия от тези науки. Защото за любовта няма граници – и за чувството, и за думите, с които може да бъде описано.

„Белите ми нощи“ е изцяло в свободен стих – любовни верлибри, които са като вени, в които тече кръвта на съвремието. Това е качествено нова книга не само за поет като Маргарита Петкова, но и за българската поезия. Вижте малка част от нея.

 

 

 

 

НОЩИТЕ (НИ)

чисто бели са и дъхтят на сено и мляко.

шушнат като страниците на книга,

препрочитана непрекъснато.

ласкави са като първата пелена на новородено.

искрящи са като лятно небе,

пълно с щурци и светулки.

потни са като огледалото в банята.

замъглени са като очите ми зад ресниците.

тътнат като ударите на сърцето ти над моето.

смъртоносни са като лавина,

срутваща се върху крещящата самота

в чуждите спални,

където не спят, а се ровят трескаво

между чаршафите ни.

 

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

обичам те, вика така, че дори и съседите чуват,

обичам те, не разбра ли, как да ти го обясня нагледно,

че от тази любов ми става и лошо, и светло,

пълно и празно едновременно, полудявам, политам,

сривам се, сливам се с тебе,

караш ме да крещя и да шепна,

да се смея и да плача на глас и със сълзи,

погледни ме на какво приличам,

виж се на какво си заприличала,

това не е нормално, не е допустимо, отвъд реалното е,

цялата те обичам, кога ще го проумееш,

на половини, на четвъртини, на сантиметри,

на клетчици,

тук и тук, и точно тук, а тук още повече,

а пък тук и така е просто непоносимо

и гласът ми се губи, и аз се изгубвам, загубен съм,

и завинаги съм намерен ето в тази линия на ръката ти,

под миглата, паднала върху бузата ти, в гънката

на усмивката ти, в ямката зад коляното ти,

тук и тук, и тук също,

и по-нагоре, и по-надолу,

навсякъде,

не разбра ли?

а аз не разбирам защо така го обичам, че се смея и плача,

там и там го обичам,

и там още повече,

а пък там е убийствено…

и умирам от тази любов, от която живея.

 

ПРАВО В СЪРЦЕТО

той не влезе със взлом във сърцето ми

седна пред прага му

и каза ще чакам докато ми отвориш

аз му казах изхвърлих ключа през прозореца

той отвърна ще сляза да го потърся

беше много отдавна прошепнах

сигурно е потънал вдън земя безвъзвратно

той ми каза не вярвам във безвъзвратности

ще копая ако трябва до нова зеландия

и ще го намеря ти само ме чакай

ще се върна ти само ме чакай разбра ли

а сърцето ми блъсна решетката на ребрата

и самÒ падна в неговото – отворено само за мене

 

HAUTE COUTURE

съблича ме бавно:

първо дъждобрана на деня без него

след това дългия шал на очакването да дойде

разкопчава едно по едно копчетата на мислите

безсмислените разговори по телефона

вайбъра и имейлите

смъква подозренията нервите и рутината

къса със зъби презрамките на задълженията

освобождава ме от железния колан на забраните

светът се свлича под пръстите му в краката ми –

прескачам го

гола и своя

и само негова

после най-после ме загръща със себе си

и съм пиронът на най-висшата мода

по котешката пътечка на млечния път

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара