Поезията на Миглена Николчина не е проза, тъй както прозата на Владимир Набоков всъщност е поезия. Освен поезия, главното, което г-жа Николчина прави, е да ни отърве от измамата. От измамата, че поезията е само тогава, когато имаме люляци, томления и прочие лексиконни несподелености. Г-жа Николчина доказва с нещата си и най-главното: че поезията е най-големият пич, най-династичната риба.
Тома Марков
Осемнайсет сантиметра
Насред мизерната хотелска стая той стои
гол и изправен отвсякъде
тялото му зачерква грохота на булеварда
залеза в отсрещните прозорци
слухтящата съдържателка
капещата мивка
изподупчената мушама върху масата
В първия момент тя не го чува
Осемнайсет сантиметра повтаря той
тя го издърпва към себе си за да дочуе
още по-издълбоко
как подпира от другата страна
циркулацията на лъскавите коли
лъскавите проститутки
лъскавите глави на бандитите
и прочее отрепки от означаващото на метр Лакан
и неговите липси
дето мъжът не позволява да бъде пожелан освен под
оправданието на завистта
проста аритметика на наличното
ако го няма, какво да му жалим
ако го има – ето го!
каква възхвала би могла да обърне
тази най-очерняна от всички любови
sancta simplicitas любовта в мъжки род
предлага й я откъдето си пожелае
до последния сантиметър
Хладилника
Жената бързаше, последният трамвай
проскърца и мъглата го изблиза.
Пияният залитна подир нея –
лице от сянка, глас от нощ.
– Ако не дойдеш с мене – рече той – ще плачеш,
не ще заспиш до сутринта.
Жената се усмихна във яката си,
тя бързаше и като в лес над нея
се сключваха мъхнати стволове.
– Ти си красива – каза той – ще спрем
под лампата, ако не дойдеш с мен.
И лампата изникна – бледен плод
в листака на мъглата. Тя отмина.
– Спри – каза той – имам чудесен малък колт:
не си мисли,
че някой друг след мен ще мине някога.
Не си помисли тя, дори видя
как никой никога не преминава. И не спря.
– Зелени са очите ти – извика той –
но е напукана устата ти и плачеш.
Все по-забързана, все по-безшумна
и омотана в ракитака на мъглата,
тя сякаш газеше сред гниещи звезди и сякаш
над нея цяло в релси бе небето.
– Дори си грозна и по-грозна не познавам.
И колтът щракна.
Но мъглата
е лошо огледало – в нея
не се оглеждай никога, не се оглеждай.
Елегия за един рейнджър
Косата му има цвета на кожата му
Кожата му има цвета на пясък
Слънцето преминава през него
Водата също
Казват веднъж изпил бутилка водка
А след това преплувал залива от дивия си плаж
До съседното село
Казват също че бил рейнджър в Камбоджа
Откъдето донесъл в този край в края в самия край на всевъзможни крушенци
Едно древно умение
Умението на една метаморфоза
На постепенното изпичане в пещта на слънцето
На постепенното превръщане в кварц сол и вятър
Най-сетне казват че докато той се върнал от каквото там бил правил в Камбоджа
Брат му веднъж не се върнал от неделен излет
Всъщност никой не знае
Защо зиме му е достатъчна колибата без ток и вода
Защо лете го блазни
Да седи без да мръдне на пясъка
Вгледан в морето
Летата тук са слънчеви и ветровити
Зимите вдигат вълните до самия връх на скалите
Една сутрин през март рейнджърът просто не се събужда
Скиас онар антропос
е казал Пиндар
Човек е сън на сянка
Сън сънуван от сянка
Днес краткият живот не предвещава слава
Понякога обаче профилът ни остава
В нечий случаен поглед
И от чуждия живот продължаваме да се взираме
В нещо видимо само за нас
Тъй както в този миг той гледа от мене
В края на сезона
Тези истории
са толкова често повтаряни,
че не е ясно
дали от това стават по-верни
или по-измислени.
Баща й я бие.
Майка й предпочита да не забелязва.
На дванайсет години избягва от къщи.
На шестнайсет кара порше (или каквото е там)
без книжка,
с достатъчно пари в жабката за глобата.
На двайсет и три
няколко пъти по чудо се е разминавала
с куршуми, предназначени за други.
Сега се развежда с неидентифициран швейцарец,
тригодишната й дъщеря
види ли кол, започва да танцува около него.
Седем години откак не се е прибирала и ето –
чалгата и ментата са й като новооткрити планети.
Той забърква най-добрите коктейли на този плаж,
знае най-добрата целувка (и го знае),
има нейните зелени очи.
Ако след нея всичко гори, след него върви морето с пяната и вълните си.
На двайсет и пет е.
“Всичко ми взеха,
мой ред е” –
казва тя тъкмо когато той й казва,
че много я обича, но има една друга, която по-обича и
тя се е върнала.
И тя оттам някъде.
С професия, без дъщеричка.
Момчетата следват синия й плажен шал през цялата нощ -спасителят, който няма да доживее до другото лято,
младежът от бънджи-скока, напразно очаквал и тази година
излитането на вълнението,
барманът, който затваря, за да се присъедини към шествието,
опитва се да целуне голия й гръб и се смее,
дори десетгодишният, който прави салто мортале по дансингите
и най-сетне го надмогват сънища, които никога вече няма да сънува.
Дим излиза чак от ушите им,
докато от бар в бар вървят по петите й
В един от баровете е той, с другата.
Тя обмисля няколко пъклени плана за отмъщение,
преди да реши гордо да се оттегли.
Четири сутринта е.
Дъщеричката й повръща край пътя.
Летен вирус, бързо минава.
0 Коментара