Надежда Тричкова е родена през 1993 г. в София. След като завършва Американския колеж в родния си град, заминава за Шотландия, където следва международни отношения в Единбургския университет.
За кратко нарича и оживения, вечно усмихнат Мадрид свой дом. От студентските години й остават любовта към пътуването, нуждата да пише за градовете, в които вечно вали, както и потребността винаги да се връща към София, където в момента живее. Вълнува се от съвременно изкуство, театър, литература и социално предприемачество.
През 2014 г. заема трето място в Националния конкурс за лирично стихотворение „Славейкова награда“. През 2017 г. става носител на Златното яйце в 34-тото издание на младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, в резултат на което се ражда първата й самостоятелна стихосбирка, „Лентата е почти изснимана“ (ИК „Жанет 45“, 2018).
София,
понякога си лабиринт;
тогава хлябът свършва още из тунелите ти
всяка стъпка е троха,
която хвърлям в себе си
аз съм градска Гретел, ужасена да не се загуби
насред търсенето ти
Лентата е почти изснимана
онази сантименталност, с която добутваш есента
до ръба на басейна;
жестът, с който покриваш голите ключици;
изобщо удобството, с което нареждаш композицията
между сезоните
раздробяваш есента на малките й есени:
в правия ъгъл на три следобед,
в горния ляв на басейна
навалицата от листа и жълто натежава
тежестта
накланя композицията ушите пищят
от липсата на равновесие балансът губи опора
сезонът се сменя
Звукът се движи по-бързо във вода
затова в градове като този, където вечно вали,
думите прелитат,
думите са бързащи ята
но днес е слънчево
и всичко някога нечуто
ме разбужда
накацало по клоните на тялото
Баща ми, когато съм малка
често пътува по работа,
прозява се по летищата на деветдесетте
(това закръгляне на устните
е от умора
или удивление?)
вкъщи разказва малко
за Лондон, за дъжда и шведите
„сдържани хора“, въздиша,
задъхват го думите,
да говорим по правило изтощава
по правило ми носи нещичко на връщане:
любима ми е къщата с малките фигурки,
които приличат на семейство
а играта е проста
и винаги същата:
поставям бащата на малкия стол
в малката кухня,
да отдъхне
Чилиец в Единбург
тук хората оставят всичко
и какво ли не по улиците
прилича повече на завещание,
отколкото изхвърляне
навярно е особен вид носталгия,
леко увлечение по секъндхенда
или нещо твърде тукашно,
за да стане някога понятно
чаровно е, казваш,
градът подрежда себе си стая по стая
сами си измисляме коридори
и стъпваме леко по нишката,
която свързва масата тук
със стола ей там
и старата лампа зад Примроуз №6
с канапето
някъде из Морнингсайд
да седнем, казваш,
и „трябва само да застанем правилно, за да сме си вкъщи.
знаеш, погледът да сочи юг,
езикът да е изкривен в свое изречение“
това е фъншуй на липсатa;
носталгията аранжира себе си в букет,
който да поставим преди лягане на масата
добрият вкус изисква да сме подредени
дъх в дъх,
утехата ми в твоята,
докато дъждът
мие стените на измислената стая,
докато немите филми
шумолят в телевизора
0 Коментара